В малките часове... и по-късно – Цвети Христанова

"В малките часове...и по-късно" е втората книга от трилогията сборници с разкази за майчинството "В малките часове" на Цвети Христанова. В нея са събрани 93 разказа, които ще докоснат сърцата на всяка една майка. Ще ви разсмеят, ще ви разплачат и ще ви помогнат да видите красотата сред хаоса. Приятно четене.

Откъс от книгата:

Гладен комар

По закона на Мърфи за всеобщата гадост вечерта, когато задължително трябва да се наспиш, Вселената застава на челна стойка само и само да не ти се случат нещата. Хипотетично така например двегодишният ти син, който, да речем, че се казва Теодор, пристига в твоята спалня в 3,31 сутринта (то си е нощ?!), бодър като ряпа, изпила литър сок от кисели краставички. Намества се предоволно между теб и съпружеското тяло и щастлив започва да гушка ту единия, ту другия, завира си пръстите в носа и очните ви ябълки и проверява докъде стига с краката си.

Аз, твърдо решена да се наспя, го гушкам, за да не може да подскача много и отказвам да отворя очи, за да го подсетя, че е НОЩ! Работите ми се получават - той притваря очички и доволно се гуши, хванал се здраво за едната ми свободна ръка. Отдъхнала, се отнасям към света на сънищата, когато чувам звука. Омразното жужене на гладен комар, приближаващо се все повече и повече към мен. И как все към ушите се целят, бе! Комарът е някъде над главата ми, но ръката ми действа като приспивно средство на един малък бяс, който не я пуска. Дилемата е жестока – да се размахам с ръце, за да набия един шамар на досадния комар или да стискам зъби и да си предложа кръвта на гладното същество. Опитвам се да се откопча от джиуджитската хватка на Теодор, но той мигновено отваря очи. Въздъхвам и вадя крак изпод завивката с надеждата, че поне комарът ще се насочи към пира с джоланче, вместо да ми пищи в ушите. Номерът не минава. Жуженето се засилва и изведнъж спира. Вече не го чувам, но знам, че си е избрал манджата и в момента хоботчето му се е впило в кожата ми.  Яж, гадино, дано ти приседне!

След малко бръмченето се възобновява, този път някак си по-мудно и бавно отдалечаващо се. Натъпкал се е и му тежи сигурно. Дано му стане лошо сега. И защо, за Бога, трябваше да се нахрани на челото ми?! Леле, как сърби!

Теодор вече спи, часовникът показва 4,29. Трябва да ставаме само след час. Утре ще намеря злобното същество и ще го... изпратя да си доживее комарените дни я някоя ферма надалеч от вкъщи.