Кое е това, чувство, което ни държи живи на земята?
Любовта.
Тази, с която да проумеем себе си.
Започваме с това, въпреки, че преминавайки пред редовете на книгата, забелязваме, че самата любов като чувство не присъства толкова силно в разказа, по-скоро ехото от нея. То отеква из стените на душата на главната ни героиня Джун, която си задава множество въпроси, попаднала насилвствено в този антиутопичен свят. В един момент тя отваря темата пред своя Командир:
Любов ли?, попита Командирът.
Влюбване, казвам. Всички сме го изпитвали навремето по един или друг начин. Как е възможно толкова да сме го омаловажавали? Дори сме се присмивали. Като на нещо тривиално, превземка, каприз. А е било тъкмо начин да проумееш себе си.
Но любовта вече не е на мода. Тя е демоде и няма стойност да бъде обсъждана в неговия кабинет, в който се провеждат тайните им срещи. Да, тези срещи са тайни, но Церемонията, на която тя бива изнасилвана от него, докато съпругата му я държи за ръцете, не е.
Церемонията е в името на Бог, в името на сътворението на най-великия дар – детето. В този случай всичко бива оправдавано – изневярата пред очите на съпругата, изнасилването, в което двамата съпрузи участват, както и след това отвличането на детето от истинската му майка, която е просто „съсъд“, нищо друго. Тя не е човешко същество с чувства, тя не е майка на детето, тя е просто „съд за течности“, в който се излива необходимата, за да се сътвори Божието чудо.
„И видя Рахил, че тя не ражда на Иакова деца, и завидя Рахил на сестра си и рече на Иакова: дай ми деца; ако ли не, умирам. Иаков се разгневи на Рахил и (й) рече: нима аз съм Бог, Който не ти е дал плод на утробата? Тя рече: ето слугинята ми Вала; влез при нея; нека тя роди на скута ми, та и аз да имам деца от нея. И даде му слугинята си Вала за жена; и Иаков влезе при нея. Вала (Рахилината слугиня) зачена и роди на Иакова син.“
И така… да започваме?
Маргарет Атууд ни въвежда в един изключително различен, антиутопичен свят, в който религията и ценностната система са докарани до крайност. Какво става тогава? Разказва ни главната героиня Джун или по-скоро Оффред. (Of Fred). Появата на прислужниците се появява следствие нуждата от родилни услуги. Те биват обявени за „прислужници“, служители на Бога, едва след като техните досиета на плодовити жени биват потвърдени. Най-просто това значи, че трябва да бъдат с доказани детеродни способности след преглед при гинеколог и след като се разбере, че веднъж са имали деца „в предишния свят.“ Техните собствени деца биват изтръгнати от тях и разпратени в домове, където семействата не са успели да създадат потомство. А самите жени, „прислужници“ – разпращани в къщите на други знатни семейства, които по една или друга причина са останали бездетни. Думата „стерилен“ е абсолютно и категорично табу и никой не я използва, освен ако не иска да бъде строго наказан.
Ето така прислужницата възприема името на своя господар. Прекръстват ги и в случая Джун е назначена в къщата на Фред, затова възприема неговото име и вече се казва Оффред / Нафред./ Фредова ( при различните преводи, може да срещнете името ѝ, изписано по различен начин.) Оффред е просто негова функция. Слуга на своя Командир. Тя е служител на държавата или както по-често сама определя себе си – съсъд.
*съсъд – съд за течности.
Разбира се, докато се превърне в този квалифициран служител преминава през друго много интересно място, което в книгата се нарича Червения център. Там всички плодовити жени се въвеждат най-внимателно и прецизно чрез предварително обучени Лели в тази република на име Гилеад ( или Галаад, отново може да се срещне различно изписано спрямо преводите).
Разказът на Оффред е доста фрагментарен. Нейният свят, още от първите страници, е силно конректизиран в дребни детайли. Всъщност единственте, които са ѝ останали така да се каже „нейни“. Това е слънцето, което се прокрадва през прозореца и докосва ръцете ѝ, това е разходката ѝ навън, извън зоната на ограничената къща, това е фактът, въобще че е още жива… Чрез подобни детайли, на които тя често спира читателя, вникваме в нейното осакатяване като човешка личност. Подобно на бялата шапка с „крилете“, която служи, за да не вижда нищо, да не се оглежда, да получава колкото се може по-малко информация от и за заобикалящия свят, така и съзнанието на Оффред е осакатено и вижда накъсани картини. Всичко това се случва вследствие на новата система, която буквално ограбва идентичността на прислужниците и ги превръща в инструмент на държавата за раждане на бебета.
„След този ритуал продължаваме по пътя си, запътваме се, както обикновено, към някое открито място, което можем да прекосим и да разговаряме. Ако изобщо могат да се нарект разговор тези накъсани шушукания през тунелите на белите ни наочници. Приличат повече на телефрама, на словесен семафор. Ампутирана реч.“
Маргарет Атууд ни въвежда в един свят в близко бъдеще. Там раждаемостта е драстично намаляла. Коефициентът на плодовидост е сринат в резултат на замърсената околна среда, на множеството аборти и контрацептиви, както и на полово предавани болести, лоши храни и почти всичко, в което живеем сега като реалност. Вследствие на това, бройката на родени, здрави деца спада драстично, настъпва масова стерилизация и бива създадено новото Общество Гилеад. Чрез военен режим властта в САЩ е сменена и с много насилие, смърт и жертви, се ражда Гилеад. Тя е република с йерархичен режим на фанатизъм и новозисмилсено социални класи. В него виждаме жените, илюстрирани по следния начин:
– съпруги на Командири (светлосиньо облекло)
– прислужници (червено)
– Марти (сиво) – слугини, които поддържат дома – чистят, готвят, слугуват, но без да се месят в интимния свят на съпрузите.
– Йезавели – безплодни проститутки, които съществуват нелегално в подземния свят на република Галаад, за да забавляват Командирите, когато им писне от техните съпруги и прислужници.
– Нежени – стари жени или жени–бунтарки, които Системата не може да озапти и превъзпита. Тях изпращат в Колонните да чистят токсични отпадъци, докато умрат, буквално.
По този начин изглеждат новите социални класи или също може да наречем касти, които за по-лесно различаваме и цветово. Всяка от тях има своите задължения, но няма никакви права. Обществото на република Гилеад не признава жените, освен като подчинени на мъжете. По закон те нямат право на нищо освен да служат на своите мъже. Това е само част от света, в който ще попаднете, чрез историята на Оффред.
Книгата започва в къщата на семейство Уотърфорд, които се явяват ключови фируги за издигането на република Гилеад. Джун – Оффред е назначена да изпълни своя дълг към Бога в този дом. Още с първите страници на романа, влизаме директно в потока на мисълта на Прислужницата. Навярно затова някои споделят, че книгата им се сторила трудна за четене, но кой поток на мисълта е подреден, за да бъде по-лесно анализиран и разчетен?
За да бъде брутална историята, авторката избира изказът на първо лице, за да може още повече да скъси дистанцията между читателите и Оффред. Самият ѝ разказ е често накъсан, което сякаш внушава усещане на задъханост, на страх и тайни…
Четем за република Гилеад, за ежедневието на Оффред в нея, но изведнъж изскача стар спомен от предишния ѝ нормален живот, после се връщаме в сегашния момент, после отново скачаме към спомена, някъде се мярва диаглог, който не е обозначен по стандарния начин, като сме свикнали да четем и в началото… всичко изглежда объркано.
„Простете ми. Аз съм бежанка от миналото и като другите бежанци си припомням обичаите и навиците, които съм изоставла или съм била принудена да изоставя.“
Маргарет Атууд ни представя едно съзнание, в което виждаме игра между спомените и настоящето. Постоянно жонгиране между двете реалности. Но да не забравяме, че ние сме буквално в ума на Оффред, на една жена, откъсната от своето семейство, от всичко, което познава… и да, там е хаос, както в ума на всяко човешко същество. Изскачат спомени, усещания, вкусове, разсъждения, чувства. Но Оффред е откровена и истинска и така лесно успяваме да проникнем в нейната същност. Често с прости думи и картини, каквато е и реалната обстановка там – празна и бездушна, тя ни въвежда в света ѝ. ( Правя паралел със сериала – там атмосферата също е страхотно представена цветово и като усещане за бездушно и сиво място). В крайна сметка това е един макет на Живот. Изкривена реалност. О!… Сега да не ме накажат за тези думи?! Малка шега. Който е чел книгата, ще ме разбере.
Цялата история е силно преплетена с религията и постоянно срещаме различни препратки от там. Това хем ми допадна като идея – реалността им да лежи на закони от древни страници, хем имаше пасажи, които ми идваха в повече и други, които просто не разбирах. Но от друга страна виждаме как всичко би могло да бъде изкривено през призмата на религията, ако тя е докарана до крайност. Един измъчен, изсмукан и фалшив свят на бездушни хора.
Езикът на авторката, както ще забележите, е изключително богат и описателен.
„Спуска се нощта. Или се е спуснала. Защо нощта се спуска, а не се издига като слънцето? Но ако погледнеш на изток при изгрев, ще видиш, че слънцето нито се издига, нито се спуска. Мракът се надига към небето от хоризонта като черно слънце зад облачно покривало. Като дим от невидим огън – огнена линия точно под хоризонта, локален пожар или горящ град. Може би нощта се спуска, защото е тежка, като дебела завеса, която дръпваш върху очите си. Като вълнено одеяло. „
Книгата е публикувана през 1985 година и въпреки, че фокусът пада върху създаването на живот, на деца, смятам, че в крайна сметка това е една история за любов. Или по-скоро за липсата ѝ, въпреки че Бог ни е сътворил именно чрез… любовта. Тук обаче тя е толкова сива и изхабена, че е почти незабележима. Несъществуваща. Свят, в който лиспва топлината, ласката, грижата, чувството, което ни държи живи. Любовта е вече само спомен, с който дори не можеш да се сгрееш.
„Извинете, че в тази история има толкова много болка. Извинете, че е накъсана като тяло, попаднало в кръстосан огън или разчленено със сила. Но не мога да направя нищо, за да я променя. „
Да, в тази история има много болка, има и много наказания, с които всички свикват да живеят.
„Трите тела висят там, дори с белите торби на главите изглеждат странно изопнати, като пилета, окачени за шията в месарница, като птици с подрязани криле, като птици без полет, като паднали ангели.“
Не на последно място искам да се спра на корицата, която срещаме при българския превод на книгата. Художник е Живко Петров, който споделя в свое интервю, че това е била най-трудната му корица за изработване. Трябвало е само с един елемент да пресъздаде цялата история. С един графичен детайл да покаже всичко. Това му се сторило невероятно сложно, но избрал голата, бременна прислужница да бъде този детайл. С него сякаш казва всичко.
Истинска, неповторима, толкова дръзка и откровена, че на моменти ни се струва дори пиперлива прозата на Атууд, но веднъж свикнем ли ѝ, ставаме ненаситни…