Тя стоеше кротка и смирена. В ръцете ѝ като видение се появяваше ту плетката с шарени терлички, ту старият черпак. С него чевръсто бъркаше в тенджерата своята магическа отвара на спомена от детството. Спомен, който щом затворя очи, все още мога да помириша и да изживея. Баба.
На коленете ѝ винаги лежеше престилката. Приемах я за нейния символ на женственост, на труд, на устойчивост. Сякаш това беше суперкостюм, който я предпазваше и ѝ даваше сили в житейските тесни и стръмни каменни пътеки, по които стъпва всяка жена.
Като дете се сгушвах в скута ѝ и разглеждах всяка тъкана нишка на престилката. Тя беше като карта на живота ѝ. Разказваше за любовта им с дядо, за първия им поглед и как хванал ръката ѝ до кладенеца. За жаравата, разгоряла се за миг от обичта им. Понякога виждах бримката, която закачи на печката, докато смесваше оцета и водата, за да смъкне температурата ми, а друг път изпъкваше красивата шевица, напомняща на изпитаното щастие, щом е разбрала, че ще си има внуче. Всеки път тези отпечатъци от изживявания ми разказваха различна история – за необятни светове, за премеждия, избори, за това как се гради семейството и кои са важните неща. Престилката и скутът на баба бяха толкова меки и безопасни, че нямаше по-уютно място на света. Заспивах, обгърната от нея, попивайки от ароматите на новите чудеса и сънувах безкрайните пътища, които ми готвеше животът. Отпусках се с ръката на баба върху челото ми, топлината в сърцето ѝ и верния поглед на обичащата жена. Така израснах щастлива и закриляна.
Сега стискам в ръцете си престилката на баба – онази, същата, която благославяше съня ми всеки следобед. Но днес само тя разказва за историята на баба. За всички битки, които е водила в себе си, за мъката и сълзите, които е попила с нея, докато кротко е разбърквала гозбите, за смирението пред смъртта и Бога. Сега ясно виждам бримката от деня, в който погребахме дядо – престилката се закачи за ковчега, докато го спускаха към другия свят, а баба дори не трепна. Само в очите ѝ се четеше молитва за всички нас. Които останахме.
Въздъхвам. Ставам. Слагам престилката на баба около кръста си и тръгвам. От днес тя ще разказва и моята история. Тя е моето женско наследство. Моето наричане за здраве, сила, сплотено семейство и призив да не забравяме корените си. Защото жената е корен и криле, инкрустирани в престилка.