На следващата пряка забелязвам срутена къща, а до нея – огромната машина, причинила разрушителната гледка. Спирам пред руините на нещо, което преди е било живот. Животът на някои хора; домът, който ги е приютявал след труден ден; стените, съхранявали смеха, тъгата, мислите им. Сега от всичко това не е останалопочти нищо – подава се ръкав от смачкана риза, счупен телевизор; черен чувал, пълен неизвестно с какво; мръсна диадема… Улицата е празна. Все едно съм сама в целия квартал. Сякаш съм в галерия, наблюдавайки изкуството на живота. Но мъртво. Студът се прокрадва до най-далечните кътчета в мен и цялата потръпвам. 

Така изглежда краят на едно съществуване. 

Табела информира, че ще бъде построена 12-етажна офис сграда. 

Краят на една ера, преди началото на друга.

Защо това ми носи такава болка? Защо новото трябва да измества старото по толкова безпощаден начин? Дали и с проекта на Том ще се получи така, че хората да се превърнат в едни изтичащи пясъчни часовници… и щом времето им свърши, от тях самите да не остава и следа?

Стига вече!

Не мога да се понасям. Все се въртя около Том и неговата работа. Дори уикендът ми не може да бъде само мой и не мога да му се насладя сама. 

Обръщам гръб на порутената къща, но образът ѝ продължава да ме преследва. Изведнъж ме спохожда мисълта как животът ми е заприличал на къщичка от карти. Редиш миг подир миг, карта по карта, стараеш се, внимаваш, но когато неочаквано вятърът задуха, съзнаваш, че нямаш власт над нищо, най-малко над собствените си дни. И всичко се свежда до миговете и как са подредени те. Как са раздадени картите и какво ти се е паднало от Съдбата. 

Ето, с Том чертаем бъдещето сякаш знаем какво ни очаква. Ала всъщност никой не знае и никой не бива да знае. Това би променило прекалено много.