И тогава го виждам. Клошарят от сутринта. Същият е – но сега е буден. Забол е лакти в коленете си и зяпа напред с безизразно лице. Нещо ме кара да спра до него. Лъхва ме вонята му, но не извръщам глава. Той не помръдва, все едно не ме забелязва. Или така му е по-удобно. Стърча нахално около минута, наблюдавайки го. После пристъпвам по-близо към пейката.
– Здравей.
Клошарят не трепва, не се обръща. Игнорира ме демонстративно. Явно това е част от силата му, от непукизма му. Макар отстрани да изглежда слабашко, всъщност да живееш такъв живот не е лесно. Да приключиш такъв живот – ето това е по-лесното.
– Хареса ли ти закуската? – питам, решена на всяка цена да поговоря с него.
Едва в този момент той надига глава. Нещо проблясва в погледа му, докато ме изучава, но не мога да разшифровам какво.
– Значи е била от теб – измърморва намусено.
– Да.
Пак замълчава. А аз пак зачаквам.
– Някаква благодарност ли очакваш да чуеш? – пита ме накрая.
– Всъщност не знам.
– Няма да благодаря за нещо, за което не съм молил.
Прав е. Но не изцяло.
– А изяде ли го?
Още мълчание.
– Това какво значение има? – отвръща.
– Да го наречем любопитство.
– Изядох го – изръмжава.
– Е, значи може да ми благодариш поне мъничко.
– Не, няма.
Клошарят ме оглежда от глава до пети, след което отсъжда:
– Много си нагла.
– Моля? – едва не заеквам. – Защото съм ти направила добро ли?
Скръствам ръце пред гърдите си.
– Не заради това. А задето караш хората да ти благодарят за непоисканото ти добро. Тогава то изобщо не е добро, а манипулация, за да се почувстваш ти добре. Да си кажеш колко си щедра и да ти стане хубаво. Лицемерно добро, това е което правиш ти.
Бузите ми пламват.
– Я го гледай, клошар, ама с богат речник! Ти пък какво знаеш за живота и за доброто? Киснеш тук по цял ден, пиеш и само се вмирисваш!
След последните думи млъквам засрамена. Пламнала съм от яд, но си давам сметка, че преминах границата.
Не биваше да го казвам. Родителите ми не са ме възпитали така.
– Извинявай – добавям. – Последното беше грубо.
В следващия момент сядам до него неканена, за да покажа, че миризмата му изобщо не ме притеснява. Очаквам реакция, но той е като на пауза. Отново зяпа напред в някаква неизвестна точка. Въпреки словесната битка, не ме прогонва. Не ме и приветства, но приемам мълчанието му като временно примирие.
– Прекалих, извинявай. Имам навика често да прекалявам.
Слуша ме, но не реагира.
– Устата ми все плямпа преди умът да цензурира.
Повдигам рамене, безсилна пред характера си, и се втренчвам към точката, в която вероятно и той гледа. Не искам да карам някакъв изтерзан бездомник да се чувства още по-зле. Не искам да карам никого да се чувства зле.
Мълчим известно време и скоро осъзнавам, че това всъщност ми харесва. Нищоправенето. Отпускам се на пейката и си позволявам да изключа ума си за момент. Да не съм себе си или поне не и версията, която пазя за пред света. Отпускам се още малко, превръщайки се в просто тяло. Без мисли.
– И аз имах навика да прекалявам – казва изведнъж и нарушава странната безтегловност, в която бях изпаднала.
Надигам се изумена, че изобщо е продумал. Чакам да продължи, но той отново потъва в своето особено мълчание. Чудя се дали не ми се е причуло, дали гласът не беше само в главата ми?
– Какво, какво? – питам, за да съм сигурна.
Оглеждам го с нови очи. Под дрипавите дрехи, сплъстената прошарена коса и нечистотията се крие истински човек. И този човек носи своята история като всеки един от нас.
Той обаче махва решително с ръка.
– Не, не. Забрави! Няма да го правим това.
– Кое?
Смръщва набръчканото си лице. Стар е, но не много. Годините му, които вероятно са били нелеки, са успели да заличат чертите на младостта му.
– Няма да ти разказвам живота си, после ти да ми споделяш за твоя и да се сближаваме. Не искам да те окуражавам да ми носиш кифлички всяка сутрин.
Ококорвам се, а в следващия миг избухвам в истеричен, лудешки и тотално неуместен смях. Непознатият ме зяпва, след което пак се завърта към своята любима точка. Представата за мен, носеща му кифлички, е толкова реалистична, че още като го засякох втория път днес, си помислих точно това. Как всеки ден ще се отбивам да му нося, за да правя дните му малко по-поносими.
Неволно се протягам към него и поставям длан върху неговата.
– Благодаря ти.
Той се изненадва от допира.
– За кое?
Все още не отмествам ръката си, а и той не ме отблъсква. Кожата му е суха и грапава, но излъчва топлина.
– Имах нужда от този разговор.
Клошарят смръщва вежди. Може би едва сега ме оглежда истински. Може би едва сега забелязва размазания грим по лицето ми и тъгата отвъд усмивката ми. Накрая заявява строго:
– Става да дойдеш и друг път, но, моля те, не носи кифлички.
Това ме кара отново да се усмихна. Забелязвам, че най-сетне и той се усмихва, макар и едва доловимо.