Старият петел изкукурига за втори път. Все така изморено и прегракнало. Васила, или както всички в селото я знаеха – баба Въса, беше вече станала, макар и по тъмно. От запалената печка се чуваше онова приятно припукване на току-що разгорял се огън, а в поочукания меден чайник се вареше чай от липов цвят. От него се разнасяше аромат на уют в иначе скромно обзаведената стаичка.
Вече се развиделяваше. Небето нетърпеливо разбутваше всички облаци, за да се покаже в цялата си прелест – синьо и ясно. Изглеждаше, че денят ще е топъл и по-мек, отколкото се очаква за февруари. Баба Въса излезе на двора и отиде да нахрани кокошките си. Само тези животинки си беше оставила. Тя беше слаба, жилава жена в своите 80 години, движеше се бавно и полека. От години ходеше приведена – не можеше да се изправи, но това не я спираше да работи и в градината. Сега обаче, през зимните месеци, нямаше много какво да се прави навън и тя прекарваше по-голямата част от деня приседнала до прозореца, наблюдавайки преминаващите човешки съдби. Хората често я виждаха подпряна на дървеното первазче зад едно мушкатo, гледаща с уморени, чакащи очи нещо да се случи, някой да намине, нещо да разбута стрелките на спрялото време. От улицата тя наподобяваше картина. Но никой не идваше да я нарисува.
Беше почти обяд и баба Въса бъркаше манджата на печката. Затова и не забеляза какво се случи навън, а само чу детски викове, кучешки лай и някакъв метален звън. Дотърча до външната портичка, колкото бързо ѝ позволяваха краката, и погледна към улицата.
– Рапир, дърт разбойник такъв! – позна старото куче на съседите.
Знаеше, че стопаните му бяха лоши към него и затова то се беше озлобило и лаеше всичко, което мине пред кучешката му колиба. Държаха го вързано в двора, но понякога успяваше да избяга за малко. Като го хванеше, Петър Кривият много го биеше и животното после се озлобяваше още повече.
Васила отиде до отсрещната къща. На старата ограда висеше някакво момче. А кучето се ежеше срещу него и лаеше гръмко. На земята мерна разпилени десетина кокичета и една метална кофа, която се търкаляше в прахоляка. Детето следеше с ужас страшния звяр, опитвайки да се покатери все по-нагоре по оградата, но явно панталонът му се бе закачил и сега то трескаво търсеше начин да се измъкне от капана.
Като видя бабата пред себе си, погледна я с големи очи, пълни с надежда и молба. Тя започна да вика и тропа с крак, за да уплаши кучето. Наведе се и взе няколко камъка. Заудря по кофата с един, за да вдигне шум, а другите хвърли около животното. То не се противи дълго, обърна се и хукна надолу по улицата. Отдъхнаха си с облекчение и бабата, и детето. Васила отиде при момчето и бързо успя да освободи закачената му дреха.
– Ела, ела, скочи, не бой сe! Няма го вече кучето. Ела да идем у дома да те видя дали ти има нещо! Ти не си ли Ангелчо, на Стойна детето?
Момчето потвърди само с кимане, докато следваше възрастната жена. Тя не го познаваше лично, но в селото всички се знаеха малко или много. Като влязоха в къщата, бабата провери дали детето е ранено. За щастие не беше. Каза му да се измие хубаво и му предложи да седнат и да хапнат. Сипа на двама им от домашната гозба и отново го подкани. Той беше все така мълчалив, но веднага се нахвърли на храната. Явно беше гладен. Лапаше големи залъци, после се оглеждаше притеснен от лакомията си, след това пак задъвкваше бързо друго парче хляб.
Когато се нахрани, а и поуспокои, Ангелчо стана по-разговорлив. Разказа как е видял пред къщата на баба Въса цъфнали кокичета и решил да набере за майка си, която дълго време вече лежала болна – искал да я зарадва. Тогава дошло кучето и започнало да го лае. Той се уплашил, паднал на земята, а после се опитал да се покатери по оградата. Ангел се извини на баба Въса, че ѝ е брал от кокичетата. Тя махна с ръка и се усмихна. Беше чувала, че Стойна – майката на момчето, е доста болнава и често се залежава. Трудно беше преживяла смъртта на мъжа си или може би още не беше, та сякаш мъката я затискаше към леглото всеки ден и само заради детето ставаше да свърши едно-друго.
– Дай да ти зашия сега панталона, дето си го скъсал, че майка ти да н’ сa притеснява! Ама ти гледай какъв си целия черен, дето си сa въргалял по земята!
Тя се поспря, помисли нещо и без обяснения излезе от стаята. Върна се след малко, носейки в ръка детски дрехи.
– Ето, облечи тез’, дай ми твоите да ги зашия и изпера и утре ела да си ги вземеш! Може да не са модерни и нови, но са по-чисти от твоите. На сина ми бяха. Уж за неговите деца ги пазех, но те живеят всички по чужбина и рядко си идват. А и да си дойдат, не ги искат моите вехти дрехи, те си имат свои, по-хубави.
Тази нощ старата жена дълго не можеше да заспи. Мислеше си за съдбата на Ангелчо, а после разлистваше наум отминалите страници на своя живот. Тя също бе останала вдовица отрано. Мъжът ѝ, пострадал в инцидент, се оказа принуден с години да е на легло. Баба Въса се грижеше сама за двете им деца и за него. Не ѝ беше леко, помощ нямаше отникъде. Но тя не се и оплакваше. Виждаше се, че е силна жена. И как да бъде друго? Та то беше предопределено от името ѝ – ВаСила.
Не само, че не се оплакваше, ами баба Въса всяка сутрин като станеше, първо благодареше. Кръстейки се пред иконите в дома си, благодареше на Бог за всеки нов ден, с който я е благословил.
Много скоро бабата и детето станаха приятели. То започна често да я навестява. Харесваше му ароматът на къща, изпълнена с грижа. Харесваха му тихите звуци на зараждаща се чиста обич. Харесваше му и тайно да наблюдава как баба Въса говори на портретите на стената, на иконите в олтарчето и най-вече на своето любимо мушкато. Цветето, кацнало на перваза на прозореца, беше по-обгрижвано и от детенце. Васила постоянно му приказваше, галеше му листенцата и ги почистваше, пускаше му музика от старото радио. Като седнеше пред прозореца да погледа навън, обсъждаше с него минувачите и самотата ѝ се скриваше зад старите дръпнати завеси.
Изтъркулваха се така ден след ден и ето че дойде юли. Баба Въса чу познатото тракване на портичката и душата ѝ се усмихна. Срещите с малкото дете зареждаха пламъчето на газената ѝ лампа. И тя светеше и гореше. Имаше още да гори!
– Мър божке, виж са к’ъв си черен. Все мръсен, прашен ходиш, пък Ангел та кръстили! Ти знаеш ли ги ангелите какви са бели, чисти, хрисими. Пък ти мирен не можеш да стоиш, все някоя беля ще измислиш!
– И мама все така ми казва! Ама съм си Ангел – с нарочно обиден тон каза детето и навири гордо глава. – Ето виж, виж тук! – Момчето понадигна тениската си, извади единия ръкав, обърна се с гръб към баба Въса и посочи към заголеното си дясно рамо. Отзад, в горната част на гърба, се виждаха две светлокафяви петънца – рожден белег.
Баба Въса и без да взема очилата ясно ги оприличи на ангелски крила – съвсем симетрични при това! Тя ахна и се прекръсти.
– Благословеното ми дете, живо да си! – закима вече разбрала.
Като разкри тайната си, Ангелчо се почувства все едно е махнал прашно плетено каренце от стара дървена ракла и, отваряйки я, е показал отвътре най-голямото си съкровище!
– Знаеш ли, мама напоследък е по-добре – каза детето с пълна уста, хапваща лакомо филийка с олио, домат и сминдух. – Сигурно е от вълшебните домати, които ни пращаш, или от топлите мекѝчки! Каза да ти предам, че другия път тя ще направи една баница и ще ти прати на теб за благодарност, че се грижиш за нас!
Васила нямаше нужда от благодарности. Радостта им беше споделена.
Лятото винаги ухаеше на розови, сочни домати и звучеше като срязана зряла диня. Сега звучеше и като детски смях след пръскане със студена вода на двора; като шляпане с джапанки отвън по улицата, които спираха точно пред вратата, пристигнали на бегом; като смешно кукуригане с изтъняло гласче на момче, имитиращо петле. А ухаеше… ухаеше това лято на детска невинност.
Неусетно минаха топлите месеци и зимата дори се канеше да маха за сбогом. Майката на Ангел беше оздравяла отдавна и не само че се грижеше за него пак както преди, а намираше време и да създаде уют в дома им. В градинката до тяхната къща засади кокичета и сега се любуваше на нежните им бели цветчета. Ангелчо набра голям букет. Спомняше си добре как миналата година окъса цветята на Васила. Сега щеше да ѝ ги върне от сърце! Къщата ѝ надничаше от върха на един баир и колкото и да беше изморително, момчето всеки път го изкачваше, бягайки. Като в маратон – в последните метри преди финала даваше всичко от себе си. А после се радваше как усеща въздуха в дробовете си, как чува силно сърцето си, как чувства, че е жив. Стигна и този път до къщата задъхан и… изненадан. Отпред се бяха струпали някакви хора. И вътре имаше хора. Говореха тихо, някак свели глави. Една възрастна жена го видя и позна.
– Ангелчо, детето ми – започна тя плахо с тъжни очи. – Баба Въса почина.
Момчето осмисляше чутото секунда-две, сетне отново започна да чува сърцето си и да диша тежко. Една сълза се търкулна по бузата му. Той тръгна да бяга. Светкавично мина през портичката. Единадесет кокичета се разпиляха по земята пред къщата на баба Въса.
След това Ангел се затвори в себе си. Не искаше да излиза. Сърдеше се на целия свят. Наум се питаше въпроси, на които не можеше да отговори. Минаха около две седмици и той малко се успокои. Тогава започна да се чувства виновен, че не се е сбогувал. Как можа да не отиде и да изпрати най-добрата си приятелка?
При тази мисъл веднага излезе навън. Хукна нагоре по познатия до болка баир. Спря пред портичката, без да знае какво да направи. Тъга, болка, чувство на вина и страх се прескачаха в главата му. Накрая плахо побутна вратичката. Тя изскърца както обикновено, не беше заключена. Момчето пристъпваше бавно по пътечката и се оглеждаше с наведена глава. И сам не знаеше защо е тук, но понечи да отвори вратата на къщата. По навик. Сякаш още се надяваше, че ей сега ще влезе вътре и баба Въса ще му се усмихне, както винаги като го види. Тази врата обаче беше заключена. Ангел сведе глава още повече, сякаш вече приел истината – баба Въса я нямаше и никога повече нямаше да я види. Седна на прага и се разплака с глас. В риданието си пращаше писма до небето, макар да знаеше, че отговор не ще получи.
Тогава изведнъж се сети за мушкатото! Забърза към прозореца и надникна. Там си беше! Красиво както винаги, но и то тъжно и оклюмало. Ангел знаеше къде Васила оставяше ключа преди. Отиде да провери и ето – сякаш тъкмо него чакаше! Без колебание отключи. Влезе притичвайки, взе саксията с мушкатото, излезе и бързо заключи. По целия път до дома си той му говореше мило и нежно като на малко детенце. Успокояваше го и се поспираше да му погали листата.
Когато се прибра, Ангел постави саксията на перваза на прозореца им откъм улицата. Майка му, застанала зад него, погали сина си по главата и за един дълъг миг двамата останаха загледани навън.
Зимата ухае на разтопени снегове и измити спомени. Тази зима ухаеше на мушкато!