Надежда – Александра Кънчева

Стоя като истукана пред огромния червен бутон и стискам с особено вълнение билета си. Прокарвам пръсти по грапавите линии, оформящи баркода върху гладката повърхност на картата. Опитвам се да запълня вдлъбнатината на гравираното сърце с палец и сякаш цялата ми ръка започва да пулсира. Не знам дали трябваше да облека нещо различно, все пак моментът е така специален и неповторим. Впивам очи все по-съсредоточено в оловния цвят на вратата, зад която тръпна да премина. Преди двайсет години също нямах търпение да се възползвам от това си право по рождение. Тогава обаче мама ме увери, че е твърде рано за мен. Затова и не използвах билета. Всъщност тя не ми го даде. Разубеди ме, като каза, че много пъти ще ми се иска да прибегна до него, но трябва да бъда търпелива, за да избера подходящия момент. Единственият момент. 

Все още си спомням белия пощенски плик с логото на Организацията, който малко преди да почине, мама ми даде с думите: „Винаги слушай първо сърцето си! Умът може да те заблуди – той е ратаят! Сърцето е господарят!“. Думите ѝ ме накараха да се замисля дали вече не наближаваше онзи подходящ момент да използвам билета си – шанс, който получаваш веднъж в живота. 

Странно – същото нетърпение откривам години по-късно и в погледа на петнайсетгодишната ми дъщеря.Вероятно пробудено от същата онази жажда на младостта за промяна. 

Ето го и подходящия момент, мисля си аз в опит да отворя клепачи под напора на пулсиращия червен бутон, който ме заслепява с отблясъците си. Н-А-Д-Е-Ж-Д-А! Чувам името си и пристъпвам леко напред. Светлината угасва и монотонен глас, идващ от конзолата пред мен, ме подканя да сканирам билета си. Понечвам да извадя ръка от джоба и с вълнение поставям малката карта с баркод на обозначеното поле. Гласът започва да отброява 3, 2, 1. Достъпът разрешен! Металната хватка на вратата се отпуска и оставам като вцепенена от гледката, която се разкрива пред мен. Анастасия, моя позната от университета, вече беше използвала билета си преди две години, но никак не беше споделила подробности за мястото. Със сигурност обаче знам, че оттогава нейният живот се промени стремглаво – омъжи се, роди още едно дете и най-накрая получи мечтаната работа. По всичко личеше, че е по-удовлетворена отпреди, но и никога не говореше за промяната. Единствено казваше, че животът е твърде кратък и че няма време да отлага повече щастието. Всъщност по онова време се носеха слухове, че Организацията предлага право на ползване на новото сърце за определен срок, но така и не обърнах внимание на тази подробност. 

Възможно ли е въобще сърцето да има срок на годност? 

След секунда чувам вратата, която се затваря зад гърба ми, и ледени тръпки обхождат цялото ми тяло. Опитвам да преглътна, но сухите стени на гърлото ми пулсират до пръсване. Трябва да побързам, мисля си, когато виждам как шеметно се сменят цифрите на екрана. Имам на разположение само 60 минути, а вече са 58:45 – часовникът безмилостно отброява. Цък, цък, цък.

Мястото наподобява стерилна операционна, но без обичайната медицинска апаратура и хора в бели престилки. По някаква причина извиква в съзнанието ми спомена за почти същото пространство, в което някога за първи път видях сърцето си да бие извън мен – раждането на Моника. Онази малка точица любов, която след 9 месеца завинаги промени света ми. Силната луминесцентна светлина от прожекторите на тавана ме кара отново да притворя очи в опит да привикнат към новата обстановка. Чувствам се леко дезориентирана. След минута започвам да виждам все по-ясно силует, който ме приближава. В първия момент ми прилича на протегната човешка ръка. Секунди по-късно забелязвам разноцветни, преплитащи се като малки змийчета кабели. Теизпълват подобно на туптящи вени роботизираната ръка. Металните ѝ пръсти ми подават някакво устройство.Докосвам сензорния дисплей и за моя изненада позната кратка мелодия сменя екрана. Сякаш от някаква друга реалност изплува логото на Организацията – огромно туптящо сърце. Listen to your heart! – гласът прозвучава уверено и някак оптимистично. Или поне така ми се иска. Готова съм да разменя старото си сърце за ново такова и то напълно безплатно – не е нужно нищо друго, освен да дам онова, което бие уморено в мен. Не мога да живея повече с него – толкова много пъти ме бе предало, подвело и отвело в живот, в който се уморих да откривам единствено бледо копие на себе си в огледалото. Сега мечтая за бъдеще, различно от настоящето. 

Спомням си, когато се роди Матео как притихваше на гърдите ми, заслушан в мелодията на преливащото ми от обич сърце. Мелодия, чиито акорди отекват в спомените ми и до днес. Тогава обаче все още не знаех, че някой ден ще поискам да сменя същото това сърце. Години по-късно, след поредното дело с Антон за попечителството над Моника и Матео, усетих, че онази туптяща обич в гърдите ми започва да ме предава. Бях като разкъсана от глутница освирепели кучета, които се опитваха да се докопат до единственото, което имах – сърцето ми. Разводът, тъгата в очите на децата ми, омразата на баща им, обвиненията на близките ми – изстискаха и малката живинка, която ми бе останала. Тогава взех решение, че е време да се погрижа за бъдещето си. 

Докато мислите разсеяно се роят в ума ми, роботизираната ръка ми взима таблета и ме насочва към тунел с приглушена светлина. Вървейки бавно след нея, забелязвам, че тя се движи почти безшумно върху тънка релса по цялото протежение на коридора. Следвам я, а ехото от всяка моя крачка се блъска като разпилени карфици в оловносивите стени наоколо. Жуженето от електрическото напрежение пълзи по пода и ме кара да настръхна. Стигам до метална кабина, приличаща на огромен солариум. Роботизираната ръка се отдалечава и отново потъва в сенките на тунела. Аз пристъпвам навътре и тънка хоризонтална линия преминава като светлинен лъч през тялото ми. Не смея да помръдна и само с поглед проследявам случващото се. Машината сканира сърцето ми, неговите жизнени показатели и след края на процедурата регистрира, че му остават едва 10% живот. 

О, боже! 10%! 

За миг улавям отражението си в екрана срещу мен и усещам, че ми прималява. Цифрите от диаграмите се завихрят като в мъгла пред очите ми и отчитат 100% готовност за смяна. 

Е, все пак съм дошла навреме!

Предполагам, че предстои да разгледам каталога и да избера. Излизам от кабинката, поемам въздух и очаквам да премина нататък. Кръвта пулсира в ушите ми и се слива с ритъма на туптящото сърце на Организацията, чиято мелодия известява отварянето на следващата врата. Не засякох повече роботизираната ръка. 

Пристъпвам с ужасено от гледката лице. Всъщност няма никакъв каталог или е прекалено реалистичен за моите представи. Озовавам се в нещо, приличащо на огромен магазин, заобиколена от множество стъклени цилиндри. Светлината тук е някак приглушена и не дразни очите ми. С притаен дъх се приближавам към една витрина. Вътре твърде убедително стоят в целия си блясък алените сърца. Обвити с фина паяжина от хиляди малки кръвоносни съдове като нажежени до червено електрически жички, всички пулсират в различен ритъм. Някои по-бавно, други по-забързано. Снопове светлина се спускат от тавана и осветяват всеки цилиндър. Гледката, примесена с някаква кисела миризма, ми причинява позиви за повръщане, които оставят метален вкус в устата ми. Усещам краката си тежки, но продължавам да пристъпвам бавно и едва тогава забелязвам, че сърцата са подредени в определен ред. Впивам очи в табелките с обозначени категории: „Мъжки“, „Женски“, „Детски“, „Тийнейджъри“, „Новородени“, „Столетници“. Под всеки стъклен цилиндър е разположен малък екран, на който подобно на етикет за дрехи са изписани данните на всяко сърце. 

Хм, колко практично и удобно – все едно съм между рафтовете на магазин за дрехи и просто си купувам нова рокля! 

Взирам се в стотиците сърца и решавам да се насоча към секцията „Мъжки“. 

Защо не? 

Приближавам се до витрина с номер M2053 и прочитам „етикета“: 32-годишно сърце, в отлична физическа форма, с повишена чувствителност. Странични ефекти: склонност към зависимости. 

Оо, не! Никакви зависимости! 

Продължавам нататък. Витрина с номер M2086: 55-годишно сърце, дало живот на две сърца, в доброфизическо състояние. Странични ефекти: склонност към полигамия.

Абсурд! Вече се отървах от едно такова! 

Поглеждам към секцията „Тийнейджъри“, но бързо се отказвам от необузданите емоции и бушуващи хормони – имам нужда от стабилност. После се отправям с голямо любопитство към сектор „Новородени“. Идеално, чисто и съвършено сърце, казвам си и прочитам номер B8088: 40-дневно сърце, родено от друго под наркотична зависимост, в задоволително физическо състояние. Странични ефекти: склонност към агресивни състояния. 

Боже, някой е сменил сърцето на детето си непосредствено след раждането! 

Усещам горчилката, която плъзва из мислите и извиква сълзи в очите ми. До момента бях останала с впечатлението, че правото на избор, което предоставя процедурата, е еднолично. 

Възможно ли е наистина някой друг да избира вместо теб и да решава съдбата на твоето сърце – било то и собствената ти майка?! 

Мелодията на Организацията пак се включва и замръзвам в очакване под напора на всички въпроси, които заливат съзнанието ми. Този път не се отваря нова врата, а монотонен глас от високоговорител някъде в стените ме известява, че остават още 30 минути до края на процедурата. Старая се отново да се фокусирам в търсенето на моето сърце. Номер W1079: 35-годишно сърце, женско, отлични гени, емпатично. Странични ефекти: отработване на кармични уроци. 

Оо, не! Звучеше добре, но май само в началото!

Подминавам, нямам нужда от повече уроци – достатъчно съм поела. Витрина с номер W1081: 29-годишно сърце, женски гени, с добра адаптивност и показатели в норма. Странични ефекти: нарушение в репродуктивните функции, депресивни състояния. Последното ми напомня листовка на лекарство и все повече започвам да се чувствам като пациент, подложен на клинично изпитване в лаборатория. Чак сега забелязвам камерите на тавана, чиито очи подобно на хищник в тъмното проследяват всяко мое движение. Изглежда някой или нещо наблюдава случващото се в този момент. Осъзнавам, че това ме смущава още повече. Струва ми се твърде лично преживяване, за да го споделя с някого, а още повече с непознат. 

Може би на изхода ще ми връчат запис от цялата процедура?

Можех ли да вярвам на Организацията, която преди минути регистрира предстоящата смърт на сърцето ми? Как и кога бях загубила наистина онези 90%? Възможно ли е да сменя сърцето, което някога ме бе дарило с най-истинското щастие –  децата ми?! Не бях ли аз тази, която го предава сега, а не то мен? Наистина ли искам да се отърва от единственото, което бях получила като благословия, а сега предимно приемам като наказание? 

Дали гласът на ратая в мен не заглушава прекалено много господаря?

Мислите започват да се стрелкат като куршуми в ума ми, докато продължавам да вървя измежду всички сърца. От грамадните екрани, вградени в стените на помещението, ненадейно изплува логото на Организацията и, разбира се, дигитален часовник, който отмерва оставащото време до края на процедурата. Минутите, чиито светлини се отразяват върху стъклената повърхност на цилиндрите, ме притискат в собственото ми отчаяние. 

Нима един час е достатъчен, за да избереш нов живот?

Лутам се в лабиринта от стъклени колби със сърца, чиито силуети вече се сливат пред очите ми и почти не различавам номерата им. Извръщам глава към „Столетници“ – искам сърце, пълно с мъдрост и любов, но не и грохнало от житейския си път. Отмествам поглед и се вторачвам в пикселите на огромното туптящо сърце на един от екраните пред мен. Струва ми се, че всеки момент ще ме погълне с поредната пулсация, която изпълва дисплея до пръсване. Дъхът застива между мислите и като ледена висулка бавно се стопява в топлината на гърдите ми. Часовникът вече отброява последните 10 минути и аз трескаво се затичвам между хилядите сърца. 

Трябва да избера!

Насилвам се да прочета отново номерата, които се размазват като мастилени петна пред очите ми. Изведнъж мелодията „Listen to your heart“ на Roxette отново си проправя път през мъглата от цифри и сърца, но сега някакво странно усещане ме кара да извадя телефона от джоба на палтото си.

– Ало, да! – треперещият ми глас едва докосва слушалката.

– Надежда, Вашият тест за бременност е положителен! Честито, във Вас бие още едно сърце!

Затворих. Вече избрах.