Посвещава се на Янка Кирилова Иванова, доброволка от 41-ви пехотен полк[1].
*** Драва, 5 март 1945 г.
Настъпи вече март, но тук, толкова далеч на север, снегът все още белееше по баирите, а земята беше влажна и студена. Войниците се загръщаха в протритите си шинели. Напразно чакаха слънцето да стопли посинелите им пръсти, вледенени от мразовития ветрец, който идеше откъм реката.
Момичето седеше в окопа, притиснало между коленете си автомата, а в ръката му трепкаше измачканият лист с гъсто изписани редове. Писмото бе пристигнало преди повече от месец, но Янка го препрочиташе отново и отново, сякаш искаше да запомни всяка дума, всеки знак, оставен върху пожълтялата хартия от любимата ръка. Това писмо идеше отдалече – струваше ѝ се, сякаш бе пътувало чак от другия край на света, от най-свидната земя. Затова и не можеше да му се нарадва. Буквите играеха пред очите ѝ и тя потъваше в спомените за родното си село насред безкрайната равнина, люшнала узрялото жито в топлите си черноземни пазви. Там, в стърнищата покрай нивите, лете цъфтяха макове – големи огненочервени петна насред златното море. Когато беше дете и отиваха на нивата за жътва, Янка обичаше да прави букетчета от макове, с които кичеше главите на добитъка като на празник. Вечер, когато се връщаха към вкъщи уморени, виждаше клюмналите им от жаркия пек цветчета и се натъжаваше, че умират толкова бързо. Така израсна – безгрижна и спокойна под грижите на батьо си.
А после войната, която сееше смърт и разруха в Европа вече месеци наред, дойде и тук. Мобилизираха всички младежи от Фердинандско[2], а и от съседните околии. И батьо ѝ замина на фронта. Янка не можеше да го прежали. Плачеше за него, сякаш никога повече нямаше да го види. В редките писма, които получаваха у дома, той пишеше, че е добре, да не се тревожат, но тя не му вярваше. Молеше го да се прибере, жалеше го и го чакаше. Спомените ѝ се давеха в сълзи, а дните минаваха безутешни.
Напролет в селото дойде нов човек – учител в местното училище. Беше строен, с ведро лице и топли кафяви очи. На вечеринките, които понякога организираха в читалището, той свиреше на акордеон. Янка гледаше с удивление как пъргавите му пръсти бягат по черно-белите клавиши, а главата му отмерваше всеки такт на мелодията, като леко се накланяше встрани. Гъст пепеляворус кичур се спускаше над челото и закриваше пламналите му страни, които в дрезгавия сумрак на салона ѝ приличаха на цъфнали макове.
Един ден тя случайно срещна учителя край селото. Той я гледаше с ласкавите си очи, сякаш бе разбрал отчаянието, което тегнеше в сърцето ѝ. Двамата дълго вървяха покрай узрелите ниви, без да продумат, а големите огненочервени макове пламтяха насред златистото море. Слънцето клонеше към залез и лек ветрец полюшваше тежките класове, а те шумяха, привели главици, като че си шепнеха. Изведнъж той се наведе и ги погали с длан. Те му отвърнаха с шепот. Янка слушаше замаяна това странно шумолене, гледаше белите му ръце, позлатени от слънчевия залез, и мъката ѝ сякаш почна да се топи. Когато се изправи срещу нея, пред гърдите му грееше китка огнени макове. Янка протегна малката си ръка, едва докосвайки неговата, а алените цветчета между дланите им озаряваха бледните им лица.
Янка все така тъгуваше за брат си, макар ежедневните грижи да отнемаха цялото ѝ внимание. Новините, които идеха от фронта, не бяха окуражителни, но тя се надяваше скоро да се съберат. Често разговаряха с учителя за войната, а той ѝ разказваше как се развиват военните действия в Европа и къде са разположени нашите войски. Сърцето ѝ се свиваше, като си помислеше, че някъде там сред хилядното множество е и батьо ѝ. Представяше си го как се изправя геройски с лице срещу врага и тича насреща му, как командирите му разбират колко е силен и смел и за награда го връщат у дома, а на гърдите му грее знакът за храброст.
Но той не се завърна. „Безследно изчезнал“ – така пишеше в краткото известие от фронта. Изчезнал! „Безследно“… сякаш не бе живял, не бе съществувал изобщо на тая земя.
Янка не искаше да повярва, че това е истина. Не можеше да приеме, че човек изчезва просто така, без следа. Бе съкрушена, чувстваше се изгубена в тоя непознат за нея свят на жестокост, разруха и гибел. Често излизаше сред полето и скиташе сама с часове, търсейки утеха далеч от всичко и всички. От ден на ден мъката растеше в гърдите ѝ, давеше я до полуда и тя не знаеше как да я спре…
След месец се записа доброволка. Трета рота, 41-ви пехотен полк.
*** Драва, 6 март 1945 г.
В опит да създадат предмостие на северния бряг на река Драва, войските на Райха настъпваха отчаяно, ожесточено. Вече два дни картечният огън не спираше. Само късно нощем, щом над окопите легнеше гъстият лепкав мрак, противниковият огън от отсрещния бряг намаляваше. Но това затишие беше измамно и всички в ротата го знаеха.
Призори, преди още светликът на изток да обагри небосклона, в здрача започнаха да проблясват вражеските оръжия. Обръчът се стягаше. Време за отстъпление нямаше. Ротата бе обречена.
*** Драва, 7 март 1945 г.
Янка беше изтощена. Не чувстваше тялото си, вкочанено от ледената прегръдка на пръстта, върху която бе лежала от часове. Не усещаше кръвта във вените си, ръцете ѝ бяха изтръпнали от тежката картечница. Но тя не спираше да стреля и за миг, защото знаеше, че ще е нужно още малко време, само още малко, за да се изтеглят бойните ѝ другари извън обсега на вражеския огън.
Изведнъж чу кратко свистене във въздуха. Удар! Свирепа болка прониза челото ѝ. Пред погледа ѝ разцъфтяха макове – огненочервени петна насред скованото от мраз поле. Големите им алени чашки се отваряха към слънцето и то ги галеше с топлата си милувка. Две топли длани помилваха премръзналото ѝ лице и тя не усещаше вече студа… Бе чувала, че смъртта идва за три минути… А как чакаше края на тази война, как искаше да се върне на село, да танцува, да тича сред избуялите жита, да гледа пъргавите пръсти, които бягат по черно-белите клавиши на акордеона… Сега имаше само три минути… Ледена мъгла се спусна на талази откъм Драва. Големите аленочервени чашки бавно увяхваха в скута ѝ. Едни топли кафяви очи идеха все по-близо до нея и тя потъна в тях…
*** Драва, март 1945 г.
На 6 март 1945 г. на територията на днешна Унгария започва битка – една от най-тежките и същевременно най-значими за победата над Райха. На 41-ви пехотен полк, Единадесета пехотна дивизия, е поставена трудната задача да брани самоотвержено северния бряг на река Драва. В продължение на две седмици българските войни се сражават с германската армия. Въпреки многобройните жертви те не допускат вражески пробив и не отстъпват и крачка назад.
Рано сутринта на 7 март българското командване на Трета рота, включена в състава на 41-ви пехотен полк, решава да изтегли своите войници от обсега на врага. Нужни са доброволци, които да прикрият отстъплението. Необходими са мъже, които да се жертват. На призива на командира се отзовават дванадесет души – една от тях е Янка Кирилова.
Сражението край унгарското село Тешемфа[3] е неравно. Въпреки това доброволците удържат атаките на многократно превъзхождащия силите им противник, докато ротата се изтегли. Янка остава сама сред седем убити и четирима ранени, но продължава да стреля с картечницата, бранейки живота на бойните си другари. Вражески снайперист слага край на живота ѝ.
Боевете при Драва приключват на 21 март 1945 г., а неустрашимите действия на българските войници и офицери са запомнени като Дравската епопея. Янка Кирилова остава завинаги в онази студена и влажна земя заедно със своите бойни другари[4].
[1] Йордан Йовков е командир на рота в 41. полк по време на Балканската война. Някои от действията на полка са пресъздадени с документална точност в очерците му „Паметният ден“ (1913), „Отвъд“ (1913), „Първата победа“ (1914), „Кайпа“ (1914), „Пред Одрин“ (1914). Последното формиране на войсковата част е на 28 ноември 1944 г. във връзка с участието ѝ във втората фаза на заключителния етап на Втората световна война. Влиза в състава на 11. пехотна дивизия и взема участие в Дравската операция (6 – 21 март 1945 г.). На 26 юни 1945 г. полкът е демобилизиран и разформирован.
[2] Фердинанд е старо име на днешният град Монтана.
[3] ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 109, л. 81.
[4] В най-голямото българско военно гробище в град Харкани (Унгария) се намират тленните останки на 1439 български войници и офицери.