Сряда е. Не че това има някакво значение.
А може би има.
Почивните дни все още са далече.
Дни, които отскоро отегчено чакаше да свършат, за да отиде на работа.
И не че толкова харесваше работата си – причината беше друга.
Определено сряда е подходящото време нещо хубаво да се случи. Дори беше убеден, че точно днес е денят.
Но времето не бързаше. Оставаше час и половина до обедната почивка, а именно тогава очакваше нещото да се случи.
Нетърпеливостта тихо хвърли сянка върху настроението му, но за кратко. Въоръжи се с търпение и взе срязаната пластмасова бутилка от литър и половина, като я напълни с вода от мивката. Някога тази бутилка имаше синкава прозрачност, покрита с малки капчици, след като беше извадена от хладилната витрина. Имаше етикет, сочещ, че това вътре не е обикновена вода, а минерална. Но това беше някога. Старателно поля цветята в офиса.
Тогава за миг изгуби увереността си.
Но после някак бързо си я възвърна. Може би защото си представи как тя излиза от входа на сградата. Погледна часовника на ръката си. Да, определено времето не бързаше.
Колегите му го уважаваха. Винаги усмихнат, винаги готов да помогне, но по някаква причина не го канеха, когато се събираха някъде след работния ден. Това обаче не му пречеше, даже напротив. Работата си е работа, а личният живот си е личен. Така че в отношенията му с тях имаше баланс, в който се чувстваше спокоен. Именно поради този баланс не смяташе, че е длъжен да им обяснява какво прави в обедната си почивка.
В миналото, в онова забравено вече минало, имаше ясна граница между воайорство и съзерцаване, поне според тълковния речник. Днес тази граница обаче е размита. Социалните мрежи я изтриха и неусетно обединиха двете думи в една – гледане.
През последния месец и половина, освен в дните, когато валеше дъжд, в 12:05 той сядаше на пейката и гледаше как тя излиза през стъклената врата на сградата. Събираше се с колежки и заедно отиваха да обядват.
Да, той искаше повече от това да е прост наблюдател на живота ѝ. Но смелостта му стигаше дотам да седи на пейката и да гледа.
И ето че времето най-после беше догонило желания час. Угаси компютъра, подреди бюрото си, облече тънкото яке и тръгна.
Стъпваше бодро, почти уверено. Мерна се в един прозорец, оправи косата си и продължи навън. След онзи ъгъл щеше да види пейката и щеше да седне на нея. И нещо хубаво щеше да се случи. Беше убеден в това.
Рязко спря.
Направи крачка назад. После напред. След което настрани.
На пейката седеше старец!
Нещо повече, видимо нямаше намерение да става оттам! Хранеше гълъбите под спокойното пролетно слънце и уморената усмивка озаряваше очите му, скрити зад натежалите клепачи.
Огледа се. Имаше още две свободни пейки, но не искаше да сяда на никоя от тях.
Обмисли да предложи на стареца да се измести заедно с птиците си, но логиката му подсказваше, че ще трябва да му обясни защо иска това от него. Нямаше сили да мисли, затова бавно тръгна назад. Купи си сандвич и се върна обратно в офиса. Почувства се жалък.
По някаква неизвестна причина това, което усещаше в момента, му напомни за случая с часовника, който му бяха подарили преди две години. Красив, механичен, показваше и деня от месеца. Не беше имал такъв досега. Но сверяването му се оказа проблемно. Как можеше да е сигурен, че датата ще се смени в дванайсет през нощта, а не на обяд? Тогава взе решение. Нагласи часовника на по-ранна дата и започна да върти стрелките. Остана доволен. По-късно същия ден беше седнал в банков клон с талонче в ръка и чакаше да дойде неговият ред. Погледна часовника, 4:31. Зениците му се разшириха. Мигна два пъти и се вгледа отново. Нямаше причина да не вярва на стрелките, 4:31. Когато угаси компютъра, беше 13:59. Пътят до банката бе двайсет минути, никъде не беше спирал. Огледа се безпомощно, сякаш търсеше някого, който да му обясни защо се губят два часа от живота му. Върна лентата назад. Пътят до банката. Работниците в светлоотразителни жилетки режеха падналото изсъхнало дърво, все още влажно от среднощната буря. Възрастната жена, която се притесняваше да пресече въпреки зеления светофар. Детето с искрящите слънчеви очи, което държеше оранжев балон. Хората. Улиците. Помнеше всичко. Всичко освен тези два часа. Неосъзнато извади мобилния си телефон, 14:32. Не успя да се усмихне, въпреки че осъзна какво се е случило. Беше превъртял стрелките в повече. Нямаше вина.
Както нямаше вина, когато като малък имаше рибки. Грижеше се за тях, обичаше да ги гледа как плуват и постоянно изследват аквариума. Веднъж видя как една от тях роди. Първоначалното любопитство бързо премина от изненада в шок – другите по-големи рибки настървено изядоха новородените. Тогава почувства най-вече вина, макар все още да не знаеше, че трябва да отделя бъдещите майки. Никой не му беше казал.
Не беше виновен и когато преди четири години се яви на онова интервю за работа. Разговорът се получи открит, обширен и той дори успя да изтъкне, че е адаптивен. Беше убеден, че ще получи работата, и зачака обаждането. Две седмици. И нищо. Високата доза позитивизъм се срина до разочаровано раздразнение. В крайна сметка предположи, че са одобрили някоя атрактивна блондинка. А няма как да се бори с атрактивните блондинки – факт.
Не беше виновен и…
Но мислите му неизменно се връщаха към стареца. Защо беше седнал точно там? Можеше и на съседната пейка да си храни гълъбите. Тогава всичко би било различно.
Налагаше се да работи, което отчасти разсейваше огорчението му.
И все пак съдбата наистина беше решила в този ден нещо да му се случи, но не по време на обедната му почивка, а след края на работния ден. Беше тръгнал да се прибира. Оказа се на голямо кръстовище с много светофари, които се изчакваха, за да светят цветно. Тъкмо тогава се беше сетил, че с постоянство човек може да постигне всичко и че четвъртък не е по-лош от сряда. И отново тъкмо тогава видя момиче, с което имаха общи познати. Заговориха се. Дори се разбраха на следващия ден да се видят.
Така започна връзката им, продължила около година.
Загуби я. Болеше го, за кратко. Не беше той виновният. Всъщност той винаги успяваше да намери оправдание и никога не беше виновен. За него беше важно да води достоен живот. И в крайна сметка това го правеше щастлив.
А колко хора могат да кажат, че са щастливи?