… „Шейх Занки заедно го погребахме“.
Зад всяка пословица има история и понякога цял живот не стига, за да разберем откъде е тръгнало зрънцето на дадена пословица.
Между страниците на книгата „Жената, която продаде мъжа си на битака, или как станах разказвач“ на Рафик Шами, попаднах на много и най-различни приказки и поговорки. Тук ще споделя една с вас.
ШЕЙХ ЗАНКИ ЗАЕДНО ГО ПОГРЕБАХМЕ
Двама пладнешни разбойници остарели, изнемощели и вечно ходели гладни. Тогава на единия му хрумнало да не нападат повече хората, а да ги ограбват, като ги накарат сами да отиват при тях.
– „Дали да не основем банка?“ – попитал другият.
– „Би било хубаво, но така, както изглеждаме, никой няма да ни повери парите си. Не, ще построим гробница–паметник, светилище на някой благочестив шейх, умрял преди триста години и блаженстващ сега в рая. А ние ще се представим за слуги на този светец, който лекува всичко и освен това изпълнява всякакви желания. От хората ще се иска да оставят само някакъв малък дар.“
Идеята се харесала на втория разбойник и тогава двамата построили малка къща с миниатюрен зелен купол на един самотен хълм недалеч от Дамаск. Голям, красиво декориран саркофаг изпълвал единственото ѝ помещение. Вътре разбойниците положили костите на овена, който последно били откраднали и докато строели къщата – опекли и изяли. Всичко в нея било откраднато – двата прозореца, вратата, пъстрите копринени завеси, които висели от тавана и придавали на помещението нещо сакрално, та дори и дрехите ведно с тюрбана били отмъкнати от една джамия.
И после се настанили със сериозни физиономии пред вратата, мърморели си нещо в брадите, като всеки прехвърлял между пръстите си зърната на молитвена броеница, впрочем също задигната. Изглеждали съвсем убедително, а димът от тамяна прогонвал оттам и последното съмнение, че гробницата е истинска.
Не минал и ден и край саркофага вече се тълпели любопитни. Двамата разбойници говорели малко и правели само мъгляви намеци. На всеки въпрос обаче дали едно или друго желание ще бъде изпълнено, пък било то и крайно налудничаво, отговаряли с ДА. Благословията за зачевене скоро станала най-търсеното нещо, а бременните можели дори да изберат момиче или момче да им се роди. Търговците трябвало само да подържат кесията си над саркофага и да я потъркат три пъти, за да си нямат финансови грижи цяла година. А майките на емигрантите молели шейха в най-близко време да получат добра вест от синовете си в Америка, Австралия или Саудитска Арабия.
Хората излагали желанията си и оставяли на скромните пазачи на светилището по малко пари. Скоро заприиждали на такива тълпи, че в подножието на хълма била направена автобусна спирка, която и без табела носела името „Шейх Занки“. Знаели я всички шофьори на автобуси и таксита. После разбойниците започнали да наблюдават какво става по други гробници и светилища, за да подобрят още повече собствената си работа. Те засадили край къщата градина с цъфтящи растения и сложили кошница с ламети до саркофага. Всеки молител бивал подканян да вземе една ламета и в случай че желанията му се изпълнели, единствено тогава, да я донесе обратно и да я завърже на една пръчка над саркофага. За по-сигурно двамата вече били завързали на нея над сто ламети.
Бизнесът не само процъфтявал, той се разраствал. Само едно от десет желания да се изпълнело, вестта за това се разпространявала из Дамаск със светкавична бързина. Скоро и невярващите се занизали на поклонение към светилището, за да добият по-ясна представа. Те тайно дарявали по нещо, защото междувременно се разчуло, че шейх Занки не бил благосклонен към скъперниците и им носел обратното на това, което очаквали.
Не след дълго двамата работници вече си били купили къща и си живеели като царе. Надули се всячески, лицата им изгубили разбойническото си изражение и се окръглили и загладили.
Веднъж единият се разболял и се наложило да си остане седмица вкъщи. Вторият обаче по стар навик прибрал за себе си всички приходи и твърдял, че няма нито едно дарение. Но подир няколко седмици, научавайки от една жена, че голямото ѝ дарение не отишло напразно и нейният смятан за безследно изчезнал син се върнал здрав и забогатял от Австралия, другарят се поинтересувал къде е то. Алчният разбойник го уверил, че никога не е виждал жената, и за да придаде достоверност на думите си, извикал:
– „Кълна се в шейх Занки, мир на праха му, че не съм получавал никакво дарение!“
– „Шейх Занки ли? – ревнал в отговор измаменият. – Шейх Занки заедно го погребахме.“