В морето се влюбих, когато бях на две години и един месец. Не, не помня първата ни среща, но толкова често са ми разказвали за нея, че мога и картина да нарисувам. Аз, облечена с бяла рокличка, разперила ръце встрани, готова за полет, с очи, приковани в морето. Така съм стояла няколко минути (пет според родителите ми, но все си мисля, че е било по-малко), а след това съм се забързала към вълните. Дори и сега, след толкова много време, когато пред погледа ми се покаже морето, аз застивам на място. Очите ми са море, сърцето ми е море, целият свят е море.
А то… Всеки път ме посреща различно: ядосано-бурно или усмихнато-тихо, изумруденозелено, сапфиреносиньо или синьо-зелено. Винаги готово да ме приласкае, а и да поплаче заедно с мен със солените си сълзи.
Обичам морето, но се срещам с него твърде рядко, веднъж на десетилетие. И затова са виновни детските ми спомени. Задължително, докато не навърших четиринайсет години, всяко лято бях „на море“ поне две седмици с баба и дядо. Денят беше планиран с точност до минутата. В десет и тридесет сме на плажа. След пет минути аз вече съм легнала по гръб на кърпата. Дядо определяше колко минути трябва да лежа така и изваждаше стар джобен часовник, за да ги отброи. Следваше смяна на позата и нови минути. Това за мен не беше почивка, по-скоро бе мъчение. Имах чувството, че някакви горещи пясъчни пръсти ме държат здраво за ръцете и краката и никога няма да се измъкна от тях. С радост чувах „А сега във водата“, но трябваше: да не си мокря косата, да не ходя навътре (плуването беше забранено), да внимавам с вълните, да не ме съборят… Ето затова намразих морските почивки.
Но една година съдбата ми се усмихна и вместо с баба и дядо отидох на море със стринка и чичо. Нямаше го стария джобен часовник. Нямаше го лежането на кърпата. Нямаше ги забраните. Аз прекарвах почти цялото си време във водата, гмурках се, плувах и се запознах с мидите, с рапаните, с медузите. Всеки ден беше едно малко чудо, но най-прекрасният беше последният – денят на хвърчилото, както след това го наричах.
В ранната сутрин се събудих от леко гъделичкане по носа и бузата ми. Срещу мен се усмихваше хвърчилото. Беше необикновено – формата му изобразяваше голяма птица в полет. Тялото бе бяло, а крилата събираха в себе си всички нюанси на синьото – от светло до тъмно, почти черно. Птицата имаше кръгли засмени очи, а в човката ѝ беше закрепено въженцето, с което да я управлявам. Никога не бях имала такова красиво хвърчило. Нямах търпение да отидем на брега и да си играя с него.
Синьото хвърчило бавно се издигаше към небето. Държах го здраво, колкото можех, и тичах по мокрия пясък. Морето се включи в играта – вълните леко докосваха стъпалата ми и се отдръпваха, за да се завърнат наново нежни, галещи. Гледах само нагоре към хвърчилото. А то… то навярно искаше да полети заедно с чайките, нали беше птица. Помоли вятъра: „Духни по-силно“, помоли морето: „Върви към брега“. Послушаха го – и ето че се изви внезапен вятър, който изтръгна въженцето от ръката ми, а една голяма вълна ме прогони далече от морето.
Седнах на пясъка и заплаках за своето хвърчило. А после погледнах към небето и видях през мокрите си ресници, че то се рее заедно с чайките. И изведнъж разбрах: не може да задържиш птица в ръцете си, тя живее за свободата. От този миг аз винаги си представям свободата като птица-хвърчило, летяща над вълните.