Лягаме си да спим тази вечер (на гости на нашите). В пространството над нас забелязвам един мъничък комар. Протича кратък разговор между двама (привидно) възрастни и едно заспало бебе помежду им.
– Включи ли машинката против комари? (той)
– Не. (тя)
– Защо? (той)
– Е, за един комар няма да ставам да я търся. (тя) – разумна и практична като никога.
– Хубаво.
Явно и него го гонеше мързелът, за да довърши мисията. Гасим лампата и се завиваме криво-ляво. Все пак е горещо, но и искаме да запазим позициите си добри, за да няма много открита плът за симпатичното, дребничко комарче. Часът е 23:30 и бебето е дълбоко заспало, нахранено и доволно. След него заспиват и двамата възрастни.
Два часа по-късно, се събуждам от познат звук близо до ухото ми: „бзззззт“. Махам с ръка сънено, за да прогоня натрапника и в този момент усещам колко силно ме сърбят ръцете. Пипешком намирам една, две, три… сърбящи места (и то само в зоната на ръцете!) и като вярно дете на 90-те правя по един хикс с нокът, за да потисна сърбежа.
– Бзззззт – дочувам отново, а сърбежът (въпреки така добре отработения лек) се засилва. – Бзззззт!
– Е, не! – изправям се рязко и разчесвам нахапаните места, вече установявайки, че имам и по краката. – Няма да стане така!
Светвам лампата без предизвестие с ясното съзнание, че ще разбудя мъжа и бебето, и после вероятно ще се занимавам с приспиване на бебе, а може би и на кисел, събуден ненадейно мъж.
– Какво правиш? – пита той, докато ме гледа разчорлена, изнервена, чешеща ръцете си и взираща се в пространството над нас.
– Ще го намеря!
– Ще събудиш Ема.
– Не ме интересува. Той така като е тръгнал, ще направи и нея на решетка!
Ема отваря очи за миг и пак ги затваря унесено. Имам още малко време преди да се разсъни напълно. В този момент го фокусирам. Комарът – точно над нас. Намирам някаква дреха на земята и се подготвям за битка. Тогава вляво съзирам още един, а до него – още един. След няколко крачки из стаята, отброявам поне шест комара, прелитащи щастливо над главите ни. Наподобяваха сцена от някакъв комарен пир. Танцуваха феерично в плавен полет и потриваха доволно ръчички как хубаво си хапват.
– Не е само онзи – викам възмутено и прасвам стената с дрехата в ръка.
– О, не…
– Един по-малко!
След това се чува още няколко пъти „прас“, „прас“, „прас“ като последното „прас“ бе твърде близо до мъжа. Наложи се да скоча до възглавницата му, за да се оттласкам по-лесно към тавана.
– Какво правиш?!
– Убих още няколко – отвръщам запъхтяна, но доволна.
Срещу мен вече седеше един кисел, окорен мъж, който кой знае защо бе решил, че животът му е в опасност. Тъкмо затова не можеше и да оцени резултата. Поне 3:3. Някъде там оставаха още три комара, на които бързичко щях да им видя сметката. Само че Ема започна да се ококорва и усмихва на моите нинджа умения.
– Ето че я разбуди. Сега ще я приспиваш – измрънква той.
– Не ме интересува. Трябва да ги избия до един.
– Защо не направиш като баща ми?
– Как? – питам за момент и позволям на въпроса да ме разкоцентрира от мисията.
– Просто вземи прахосмукачката и ги засмучи. Така прави той. Хем е сигурно, хем събужда цялата къща – отвръща иронично.
Махвам с ръка съвсем сериозно. И така съм си добре. Дрехата ми върши чудесна работа до момента. Но ето, че комарите започнаха да организират план и само докато ги приближа и те хвръкват нанякъде в своя плавен танц. Хем ми се струват бавни и че „аха“ ще ги уцеля, хем ми се изплъзват в последния момент.
– М*мка мУ! Изпуснах два! Не мога да ги уцеля вече няколко пъти!
Дочувам бебешки смях и мъжко пръхтене.
– Казах ти да включиш машинката…
– Откъде да знам, че са толкова много?! Тая вечер е имало цяло пиршество над главите ни!
Правя още няколко опита да хвана двата последни комара, но безуспешно. Мятам дрехата на земята. Признавам се за победена… Бебето е ококорено, мъжът е вкиснат, а аз съм в търсене на заветната машинка. Не намирам такава в стаята ни, затова се прокрадвам в съседната спалня. Взимам чуждата машинка директно от контакта и смотолевям някакво оправдание. Сигурно, че деянието ми е в името на бебето. Връщам се посърнала в стаята. След цената, която предстоеше да заплатя, поне да бях докарала работата докрай. Включвам машинката в контакта, докато се чеша навсякъде и лягам пораженчески в леглото. Ема ме поглежда засмяно в тъмнината, а аз отчаяно пъхвам бибата в устата й. Тя я изплюва решително още в мига, в който бибата докосва устните й и пак се ухилва.
– Зайченцето бяло… – започвам тихо, а тя с едно движение (почти като Джеки Чан) се завърта по корем и започва да упражнява новите си умения – забожда глава в матрака, изпъва краката си и повдига средната част на торса. Прави така известната „гледащо-надолу куче“ йога поза.
– Мамо, хайде да спим – примолвам се аз и я обръщам към мен. Тя промрънква кисело и както ми се стори заплашително, и отново се преобръща като нинджа по корем, забожда глава и изпъва крака повдигайки корема и дупето нагоре досущ като Айфеловата кула.
– Няма да се разберем така – изпръхтявам и дочувам мъжки смях.
Взимам я на ръце и я раздрусвам в такт с мелодията на „зайченцето бяло“. Тя започва да мрънка, а мъжът да се смее.
– Казах ти да включиш машинката.
– Откъде да знам, че ще стане така.
Нямах нужда от светната лампа, за да си го представя как повдига доволно рамене в отговор и се опитва да се унесе наново. След петнадесет минути от „зайченцето бяло“ Ема също е успяла да заспи, докато аз съм напълно разбудена и напълно недоволна. Дали имах сили за втори рунд?
– Даян Шаер