Стоп! Картината е на пауза. Всичко е спряло. Покрай замръзналия пейзаж минават стадо снежинки. Реят се бавно сякаш танцуват валс в небето. Красиво е, защото са свободни. Без път и посока. Без държава и без дом. Сега… малко по-надолу. Там е трагедията на така наречените бежанци. Аз ще ги наричам деца, защото са точно такива. Въпреки, че не съм чувала за деца без детство.
***
Непознатият автобус, натоварен с надежда и тридесет тупкащи сърца, сега си тръгва. Групата от деца е стоварена пред огромна, изоставена сграда. С тях има трима-четирима възрастни. Някои от децата са късметлии. Други – просто сираци. Всички гледат към порутената сграда, железните порти и боклука, който е навсякъде. Един и същи въпрос се завърта в ума им: това ли е новият ми дом?
***
Децата са без багаж, без играчки и без родители. По време на война нямаш време да вземеш нищо освен семейството си. Стига да имаш късмет. Тези тук са съвсем сами. Малкото на брой родители са за всички. Дават по къс успокоение, залък хляб и целувка за лека нощ. А за тях?
***
Всеки ден автобусът се връща, за да стовари още „бежанци“. В някои от курсовете се срещат познати, неочаквали да се видят отново. Радост и мъка едновременно ги завъртат за секунда във вихрушка на чувства. Парадокс на живота. Парадокс на снежинките. Вятърът ги отнася, а пък времето ги събира.
***
Месец по-късно.
На бежанския пункт вече има около осемстотин души. Лагерът е проучен – старо училище, изоставено през годините. Класните стаи са се превърнали в дом. Навсякъде има плакати – нещо, в което да вярват. Дрехите са кът. Снимки по стената няма. Просто такива са правилата. Без галерия на смъртта. Отнякъде се дочува музика от развален касетофон. В края на всеки етаж има импровизиран фризьорски салон. Поддържат се, както могат. А по средата на всеки коридор има печки. Това е кухнята. Мирише на зле сготвено. Поне игрището си е още игрище. Деца навсякъде. Играят си на детство.
***
Родителите ме гледат странно. В очите им има нещо особено. Нещо, което не съм срещала в погледа на моите. При всички симптомът е един – тежък път. А очите ли? Нищо друго освен суровост. Родители без родители, без деца, без дом. Животът ги е направил такива, сурови. Но това не е най-страшното. Очите на децата, там където трябва да е смехът, играта и радостта… Там е празно. Дупка.
Виждали ли сте някога гробове един до друг, гробове на едро, склад с ковчези или как умира скъп човек – немигащия момент, когато отнемат някого пред очите ти? Не? Е, те са.
***
Във всеки един от тях има хроника със скитащи имена, за която не се говори. Сърцата им – пълни с истории. Едно момче ме заприказва. Арабският ми е слаб, но разбирам каквото трябваше да разбера. Баща му е починал и сега е сам с майка си. Има братче, което тя държи на ръце. Още е бебе. И то с какво бъдеще?
– Ще дойдеш ли и утре? – пита то и ме поглежда. В очите му се завърта проблясък от нещастие.
– Разбира се.
– А вдругиден?
– И тогава.
– Всеки ден ли?
– Да.
Детето видимо отдъхва. Казва се Асад. Името му значи „лъв“. Поглежда ме с огромните си тъмни очи и пъхва ръката си в моята.
– Тогава искам да ти дам нещо – казва решително то.
Какво може да ми даде? И все пак изважда от джоба си малко листче. Разтваря го внимателно, сякаш вътре е цялото му съкровище. Поглежда го за последно и ми го подава. С цялото си внимание на света разтварям листчето и вътре заварвам една четирилистна детелина.
– Не – отсичам. – Не мога да я взема.
– За теб е – настоява то с поглед, който не търпи отказ.
– Добре. Ще я взема сега. Но един ден, много скоро, отново ще е в теб.
Асад се усмихва.
– Липсва ми – казва от нищото.
Знам, че това е за бащата.
– Кое ти липсва най-много? – питам с треперещо сърце.
– Да търсим щастие – и сочи с поглед листчето.
– Аха, търсили сте детелини?
– Да.
Мълчанието увисва между нас. Трябва да кажа нещо.
– Асад, какво знаеш за баща си?
– Че ме обича.
Думите му натежават от истинност и болка. Очите му леко се насълзяват. А тук в лагера всяка сълза си има история. Прегръщам го силно, а неговите две ръчички се увиват около кръста ми. Няма какво повече да кажа.
***
Когато напускам лагера, по тротоара забелязвам мечти, изпуснати от случайни минувачи. Събирам ги тайно и решавам един ден да им ги раздам обратно. Може и да си мислят, че мечтите им вече са осъдени, но аз знам че всяка мечта има силата да полети, стига да й дадеш криле.
Обръщам се към лагера. Асад играе с друго момче футбол, но на моменти спира и ме търси с поглед. Намира ме. Махам му и той ми праща една въздушна, прашна целувка. Засмивам се със свито сърце и насълзени очи, но той няма как да ги види. И не искам. Обръщам гръб и се замислям за утре. Утре ще е хубав ден… Да… Ще правим хвърчила.
***
А аз ли? Днес е първият ми работен ден. Аз ще съм социалният работник.