Писах тази книга по толкова необичаен за мен начин, че искам да отправя благодарност към самата история. Благодарна съм, че бях избрана да я разкажа. Че напълно се доверих на процеса, макар почти през цялото време да нямах никаква представа какво ще се случи нататък.
Можете ли да си представите автор, който пише книга без да знае какво ще се случи в нея? Е, аз бях такъв автор. Но се доверих напълно на процеса и нещата се случиха по възможно най-магичния начин. Пишех като слепец, който получава по малко светлина, само колкото да види къде да стъпи нататък. И нищо повече. Беше вълнуващо и незабравимо да не знам какво предстои в следващата глава.
Бих искала да споделя и друго – това е най-добрата книга, която съм писала. И не го казвам, защото аз съм я писала. Казвам го, само защото за първи път писах по този начин, в който аз бях един инструмент в ръцете на историята. В който аз следвах, а не нареждах. Аз слушах, а не съчинявах. Много е различно и смятам, че всичко това ми се случва, защото вече съм узряла и готова.
„Пленителна, разтърсваща и незабравима история за трепетното очакване и непосилната борба с времето, за трудните решения и непростимите грешки, за майчината любов и свободата да живееш в настоящето.
Докато четях „Дъщерята на Времето“, се чувствах като на скоростно влакче в увеселителен парк – хващаш се здраво за дръжките от първия миг и не ги пускаш до края, защото емоцията те е завладяла и не знаеш кое е горе и кое долу, кое е истина и кое плод на въображението. От време на време успяваш да поемеш въздух, да се осъзнаеш, да осмислиш шеметните обрати и после отново затваряш очи, за да преодолееш стремглавото спускане или изстрелване, което предстои.“