Лъч светлина бавно проникваше в спалнята и обещаваше вдъхновяващ и успешен слънчев ден. Прозях се сънено и се изпънах между топлите чаршафи. Беше време да ставам. До мен сладко спеше тригодишната ми дъщеричка, която още не подозираше какво бях замислила.
Погалих спокойното ѝ личице и напуснах меките завивки.
Запътих се към банята, за да се захвана със сутрешната си рутина. Днес ни предстоеше пътуване, което планувах от отдавна и което не се осмелявах да предприема до този момент. Пътуване, което щеше да ме изкара от зоната ми на комфорт. И точно това придаваше на сутринта вълнуващ облик.
След банята, се спрях в коридора, загледана в куфара, който бях приготвила снощи. Той стоеше кротко и сякаш ме очакваше. Времето напредваше, а в мен изскачаха въпросите, които ме преследваха всеки път, когато си помислех за тази крачка.
Сигурна ли бях какво исках? Дали изобщо трябваше да го направя? Убедена ли бях, че можех да пътувам няколко дена, без да казвам на никого? И сигурна ли бях, че е добра идея да предприема пътуване с малко дете, напълно сама?
Планувах това пътуване от доста време и нямаше да се откажа. Надявах се то да се превърне в най-хубавото ми преживяване. Стоях пред огледалото в коридора и виждах едно особено сияние в лицето си, та аз бях лъч светлина… Сините ми очи блестяха, русите ми кичури се спускаха по страните на лицето ми. Вълнувах се! Нямах търпение да тръгваме вече.
След по-малко от час бях готова и не ми оставаше нищо друго освен да събудя малката принцеса. Целунах я по челото лекичко, за да не я стресна, но въпреки това тя отвори уплашено очи и се смръщи. Ясно беше, че на нея никак не ѝ се ставаше.
– Добро утро, прекрасна Алекс! Хайде ставай, миличка. Днес е един специален ден за двете ни, затова трябва да се подготвим подобаващо!
Виждайки усмивката ми, малката се размърда изпод завивките и протегна ръчички да я взема.
– Къде ще ходим, мамо? В парка ли?
– Не, миличка. На едно много по-красиво място, където много ще ти хареса и познай кого ще видим там?
Алекс се замисли за миг и каза:
– Кой мамо, кажиии. Кажииии?
– Ще отидем при тати, за да го изненадаме този път ние, тъй като той много работи и това лято нямаше време да се прибере при нас.
– Урааа!
Речено – сторено. Алекс стана и започна да подготвя багажа си в малката си раничка. С баща ѝ живеехме разделени, защото той работи в Италия. Наложи се да замине, още когато тя се роди, но всяко лято си идваше, за да го прекараме заедно. С изключение на това!
Закусихме набързичко, преоблякохме се, взехме най-нужните вещи и вече бяхме готови да поемем към нашето мечтано пътуване – първа спирка Игуменица. Това беше пристанището, на което ни чакаше фериботът, с който ще пътуваме два дни до Италия. Крайната ни точка бе малко и красиво градче, намиращо се на остров Сицилия. Дестинацията не беше случайна. Там беше любовта на живота ми. Мястото на което, казах „Да“. Една приказка, която копнеех да си припомня отново.
Не след дълго таксито вече беше пред нас. Взех Алекс, а шофьорът ми помогна с куфара! Пътят от Гоце Делчев до Игуменица се оказа кратък, затова Алекс почти не го усети. Така след няколко часа вече бяхме на пристанището. Емоцията, която ме обзе в този момент, беше неописуема. Чувство на свобода, примесено с чувство на страх и притеснение!
Корабите на пристанището бяха много. Едни отплаваха, други пристигаха. Обичайната магия на идващи и тръгващи хора, всеки със своята история и неповторима съдба. Загледах се, търсейки кой е нашият, и пред очите ми изскочи най- величественият за мен – Grimaldi. Точно към него трябваше да се насочим.
Това щеше да е първото ми пътуване сама с детето! Истинско предизвикателство! Корабът тръгваше след малко повече от два часа, затова имахме време да се поразходим по пристанището. Околната природа беше съчетание от приказната синева на Йонийско море и красивите планински склонове. Толкова впечатляващо, че си заслужаваше всяка секунда.
Това време обаче мина неусетно и се наложи да се присъединим към останалите пътници, които се качваха на кораба. Гледах с възхищение и страх опашката от коли, камиони и хора. Процесът по товаренето беше изключително интересен. Алекс обаче беше повече изплашена, отколкото възхитена. Стискаше ме за ръка и не ме изпускаше и за миг!
– Къде отиват всички тези камиони, мамо? Няма ли да му стане тежко на кораба?
Въпросите бяха неизменна част от пътуването, а аз толкова се опияних от гледката, че съвсем забравих, че трябва да се качим. За пасажерите имаше отделен, по-малък вход вляво от платформата за колите. Минахме през първия етаж, където беше най-шумно, и продължихме по тясна стълба, която трябваше да ни отведе към каютите и останалите помещения на кораба.
След още няколко мъчителни минути с Алекс се добрахме до барчето на ферибота. Поех си дълбоко дъх и се отпуснах, наслаждавайки се на момента. Малката вече беше спокойна, така че и на мен ми беше добре. Обстановката беше приятна – удобно, чисто, комфортно въпреки многото хора.
След известно време фериботът се понесе по развълнуваните води на морето. Двете с Алекс излязохме на палубата, за да наблюдаваме отдалечаването на кораба и да се насладим. За миг обаче в главата ми навлязоха мрачни мисли. Никак не исках да ги приветствам, но те сякаш настояваха и ме притискаха.
Какво ли би станало, ако се случи нещо с кораба или с детето? Ами ако се подхлъзне и падне?
Стреснах се, сякаш се събудих от кошмар. Долавях някакво напрежение, някакво странно пронизващо чувство. Спокойствието, което ме бе обзело преди малко, отстъпи пред страха и напрежението. Нямах нужда от това в момента. Някак успях да ги прогоня и продължих да се наслаждавам на мига и да показвам на Алекс колко красиво е всичко пред нас. Тя гледаше и не спираше да задава забавни въпроси.
– Мамо, може ли чичкото, който управлява кораба, да спре за малко, за да отидем при русалките? Ще ни изчака ли?
Беше толкова сладко и за двете ни, но Алекс се измори и взе да мрънка, че е гладна, затова се ориентирахме към ресторанта на кораба. Хапнахме набързо, след което се насочихме към киносалона. Вътре нямаше много хора, въпреки че очаквах да е препълнен. Настанихме се, а Алекс се сгуши в мен и още на десетата минута на филма, заспа.
Аз обаче не посмях да затворя очи. До нас седеше една двойка, които сякаш имаха някакъв проблем или алкохолът им беше дошъл в повече! Наблюдавах ги. Започнаха да спорят за нещо, усещаше се напрежение… Исках да се махнем с Алекс, но не можех, защото тя беше заспала в скута ми. А бяхме твърде близо до тези хора. Името на жената беше Мира, на мъжа – така и не разбрах. Проблемът помежду им назряваше и изненадващото беше, че никой от присъстващите не се намесваше. Всеки се правеше, че не ги забелязва. Само аз ли се притеснявах от тези хора?
„Ти си долна мръсница… ти си нещастница, която само ме използва… Малко ли ти дадох?!“
Жената мълчеше и не казваше нищо в своя защита. Очаквах всеки момент скандалът да ескалира… както и се случи. Изведнъж мъжът стисна Мира за гърлото и започна да я души! Тя се съпротивляваше, доколкото ѝ беше възможно, и се опитваше да вика, но силата на притискане беше жестока и се чуваха само стонове.
Гледката беше зловеща. Сърцето ми биеше лудо. Краката ми се разтрепериха. Чувствах се в безизходица и не знаех какво да направя. Защо никой не реагираше?! Накрая Мира успя да освободи гърлото си и мигновено закрещя така, че всички се обърнаха и впериха очи в нея! Гледаха я, сякаш беше нарушила покоя им, сякаш тя беше виновна за дискомфорта им! Виждайки реакциите им, Мира се разпали още повече и разказа как този мъж ѝоткраднал чантата, документите и парите. Озадачих се, тъй като ги смятах за двойка. Бях ги забелязала по-рано в ресторанта, когато вечеряхме. Те също хапваха и изглеждаха, сякаш им беше приятно.
Въпреки молбите ѝ, никой от присъстващите не се намеси. Зачудих се защо не идваше охрана? Някак успях да се измъкна и заедно с Алекс се преместихме на палубата, за да бъдем далеч от тези хора. Малката беше доста изнервена, че я събудиха, мрънкаше и внасяше допълнително напрежение в така или иначе нажежената обстановка! На палубата беше хладно, все пак бяхме в открито море и в малките часове на нощта беше ветровито. Не можеше да се стои дълго. Нямаше много хора, само тези, които бяха излезли за по цигара. Останахме за кратко, мислейки си, че там сме в безопасност. Но уви, реалността беше съвсем друга!
Алекс се успокои, когато ѝ дадох телефона, за да си играе, но аз никак.
Станах от пейката, хванах я за ръчичката и, мислейки да тръгнем към барчето на кораба, за да бъдем сред повече хора, изведнъж се стъписахме. С първата си крачка на палубата „долетяха“ отново тези двамата. Мъжът я гонеше, а тя бягаше с всичка сила. Той я замеряше с всевъзможни неща, изкарвайки ги от раницата, която носеше. Ужасът продължаваше. А ние нямаше къде да се скрием. Не бях взела каюта – това беше моят огромен пропуск.
Грабнах малката и двете застанахме до парапета. Алекс също беше изплашена. Хленчеше толкова много, че ми дожаля за нея. Мъжът сграбчи Мира и я притисна до парапета. Биеше я зверски, а тя се опитваше да се предпазва. Бяха твърде близо до нас. Усещах всеки удар с цялото си тяло. Наблюдавах това, без да мога да помръдна.
Уж държах Алекс за ръка, но май тя държеше моята. Детето ми се оказа свидетел на зверско насилие и, за съжаление то продължаваше с все по-голяма сила. В един момент ми се стори, че мъжът извади нож, и се оказах права.
Боже мили, ако виждаха добре очите ми, той искаше да убие жената и да я изхвърли в морето, сякаш нищо не е направил! Но какво можех да сторя аз? Как можех да ѝ помогна?
Изведнъж мъжът наръга Мира в крака, целейки се явно в корема.
Настъпи гробна тишина и след няколко секунди жената изпищя от болка. Ужасът ме парализира! Видях как струя кръв се стече по крачола ѝ. В следващия момент белият ѝ панталон се оцапа в жълто, после в червено. Жената се бе изпуснала от страх, а след това кръвта прикри грозната картина.
Вътрешно се разкъсвах и въпреки страха, който изпитвах, изкрещях с всичка сила към мъжа да я остави. Не можех да продължавам да гледам как този човек всячески се опитва да отнеме живота ѝ. Не можех да живея с този товар цял живот. Щях да се упреквам, че не съм опитала да помогна. Рискът, който поемах, беше голям, но не можех просто да гледам. Виках да я пусне, молех го да престане, а той сякаш не ме чуваше. Опитах да се приближа и тогава той се обърна към мен. Онемях от страх. Стрелна ме с мразовития си поглед и сърцето ми за миг сякаш спря да бие. Очите му бяха кръвясали и влажни, все едно пред мен стоеше не човек, а звяр.
Доближи мръсните си ръце до лицето ми и с ехидна, лукава усмивка изрече само няколко думи, хващайки ме за шията.
– Не се намесвай, красавице. В противен случай малката до теб ще остане сама и ще запомни това пътуване завинаги!
Парализирах се от страх. Нямаше какво повече да направя, а и вече се бях забъркала. Мъжът дори ме заплаши! Не изпусках Алекс, която ме стискаше и не проронваше и думичка. Грабнах я в ръцете си, Мира се свлече на дървения под на палубата, а мъжът се втурна, търсейки изхода. Жената свали тениската си и я завърза около крака си. Беше като на филм. Никога досега не бях подозирала, че може да стана свидетел на такава сцена. Това не беше представата ми за пътуването ни, не беше идеята за ваканцията ни…
За наш късмет, двете с Алекс не пострадахме физически, но стресът и уплахата бяха огромни. Прекарахме останалата част от вечерта в бара. Там имаше и други хора, които бяха предпочели барчето вместо каюти, и на персонала не им правеше впечатление. На сутринта Алекс се събуди малко объркана, но не след дълго започна да разглежда пак отначало и да задава още въпроси, и още, и още…
Морето се развълнува, а корабът се люшкаше по вълните. Но ето че вече пристигнахме. Почти час ни отне, за да стъпим на твърда земя. Италианската полиция вече чакаше на пристанището. Задържа и отведе Мира и мъжа. Така и не разбрах какъв им беше проблемът. Признавам – не очаквах такива емоции, но определено успях да оценя живота си и да се замисля за всички ценности!
Както казва Елчин Сафарли:
„И никой не знае какви кошмари се крият зад тази гладка морска повърхност“.
А както казва моята малка Алекс:
„И никой не знае какви тайнствени неща се крият под кораба, нали, мамо?“.
Нашето пътуване продължаваше и какво още щеше да ни поднесе съдбата, тепърва щяхме да разберем… Няколко минути след слизането от кораба, си взехме такси, което ни отведе до следващото корабче. С него после се придвижихме до остров Сицилия, а след това и до самото градче – Джаратана. Бях толкова щастлива, но едновременно с това се чувствах и смазана от цялото пътуване.
Помолих таксито да ни остави на площада, тъй като исках да почувствам тази емоция с всичките си сетива. Усетих аромата на старинното градче. Познавах това място и всяка една от уличките му. Минавайки през магазинчето на площада, видях група пенсионери да играят карти, точно така, както и преди години. От пекарната на ъгъла се носеше ароматът на прясно изпечен хляб. Нищо не се бе променило. Всичко си беше по старому… Малката беше доволна и любопитна! Тя никога не беше идвала тук и за нея беше още по-вълнуващо. Отбихме се през пекарната и си взехме кроасани. Поръчах си и кафе, което изпих почти на един дъх, както правят италианците. Заредени с нови сили, продължихме по тясната уличка до апартамента на Тео, който беше в следващата пресечка.
Стъпвахме бавно и разглеждахме всичко. Малки магазинчета, кафетерии, групички възрастни хора, отиващи към църквата, други – играещи табла. Бабите по балконите поливаха цветята и градчето се събуждаше, лъхащо на спокойствие и уют!
Най-накрая стигнахме до вратата на Тео. Преди да позвъня, забелязах на отсрещната тераса баба Паула. Тя беше жена почти на 80, но изглеждаше същата, каквато я помнех и преди година. Усмихната и в черно, винаги се обличаше в черно! Поздравихме се вежливо – беше ме познала!
На улицата пред вратата стояхме двете с Алекс и куфарът ни. Чувството беше неописуемо. След всичко, през което преминахме, за да стигнем дотук, сега усещах само приятни емоции. Цялата треперех от радост и вълнение. Алекс вече настояваше да влизаме, затова с огромно вълнение натиснах звънеца. За съжаление, никой не отговори. Опитах отново, все пак беше рано сутринта. Този път от домофона се чу познатият звук от отваряне на врата. Щях да припадна от вълнение. След минута пред мен застана Тео – леко сънен, но същия любим и хубав мъж!
– Ти, тук? – не вярваше на очите си.
– Да, аз тук. С Алекс решихме да те изненадаме. И ще останем – отроних, сочейки куфарчето вляво от нас!
Той ни гледаше смутен и шокиран. В първия момент си помислих, че е от вълнение или може би защото сме пътували дотук сами, но в следващия миг интуицията ми подсказа, че има някакъв проблем.
– Защо все още сме навън? – попитах аз.
А той ми отговори само с няколко думи:
– Ти си луда!
Малката се развика „Тати, тати“ и се хвърли в прегръдките му, а аз влетях вътре. Познавах всяко кътче на този апартамент. Качвайки се по стълбите, от спалнята се чу сънен дрезгав женски глас:
– Тео?
Изненадах се, тъй като Тео живееше сам. Без да се замисля, влязох директно в спалнята. За моя най-голяма изненада, в леглото на любимия мъж и баща на малката ми Алекс лежеше жена, която не бях аз! Останах без дъх. Сърцето ми препускаше лудо и единственото, което си мислех в този момент, беше какво се случва?
Не можех да кажа нищо, нямах сила дори да помръдна…
Това беше краят!
Дадох всичко от себе си, за да се събера както физически, така и психически!
В спалнята лежеше жена, която не познавах. Погледът ѝ беше празен, беше тъмнокоса и съсухрена, някъде към 40-те, но не виждах нищо женско в нея. Не знам от кое ме заболя повече. От това, че ме е заменил с тази грозна жена, или от самото предателство?!
Алекс остана долу, не посмя да се качи след мен. Най-вероятно за да предпази малката от гледката, която щеше да види. Сълзите сами се спуснаха по бузите ми. Не можех да ги спра. Почувствах се унизена, омърсена и предадена. Не задавах въпроси. Не крещях. Но светът ми сякаш свърши и чувството беше, че нищо повече не можеше да ме сломи. Бях изгубила всичко!
Спуснах се по стълбите по най-бързия начин. Взех си детето, което все още стоеше долу с баща си, и излязох от апартамента. На улицата ме чакаше куфарът ми, леко прашен, но все така верен и до мен! Тео ни подгони, като се опита да обясни, но аз не исках да слушам. За мен той вече беше направил своя избор. Не заслужаваше да има жена като мен. Това, което заслужаваше, беше в спалнята му!
Почувствах се ужасно сама, празна и ограбена – също като онази Мира от кораба!
Алекс се дърпаше и не искаше да тръгнем, но този път нямах време да отговарям на въпросите ѝ. За мен градчето вече не беше същото, беше изгубило светлината си. Оказах се съвсем сама с малко дете в една държава, която не беше моята. С Алекс се налагаше да останем на хотел няколко дни, докато уредя всичко по завръщането ни в България!
По-късно Тео ни намери в хотела и направи много опити да говори с мен и да ми обясни, но аз бях категорична. С часове висеше пред вратата ни, напразно. Нямаше какво да ми каже, а за мен това беше краят. Никога не бях предполагала, че може да ми се случи нещо такова. Никога не се бях съмнявала в чувствата на Тео. Не бях подозирала нищо и най-малкото, което очаквах, беше изневяра и предателство! Исках да се върна в приказката отпреди години. Исках да подновя емоцията, която ме топлеше. Исках да разкажа на Алекс къде родителите ѝ бяха толкова щастливи, но тази приказка вече не съществуваше!
Сега имаше само минало, за което вече беше късно да се говори.
Наложих си да бъда силна заради Алекс и въпреки болката, успях!
Капарирах билетите за ферибота. Щяхме да си тръгнем и да затворим страницата на тази щастлива любов! Това пътуване щеше да остане едно от най-незабравимите ми, изпълнено с най-силните емоции. Една лъжа се разкри. Една любов свърши. Но една друга любов се зароди. Любовта към живота. Любовта към себе си. Любовта към всеки един миг. Сила и едно ново начало.
В това пътуване се преоткрих. Разбрах, че имам силата да продължа въпреки ударите на съдбата.
Вътрешно знаех, че то ще промени живота ми. Усещах го и всичко, което ми се случи – вярвам, че е трябвало да се случи така. Какво още ми е подготвил животът, не знам, но се досещам, че няма да е лесно. Все пак си повтарям, че и това ще мине. И че след всяко зло следва доброто. Нищо вече няма да е същото, но аз съм готова да приема и това предизвикателство на живота.