„Сцена Смърт“ 
                                                      от Даян Шаер

 Дата: 10.11.2014

Място: Русе

***

Съболезнования… Колко дълга и безсмислена дума.

Ако имаш късмет, никога няма да я чуеш. Това е второто ми погребение. Веднъж на дядо ми, сега на баба ми. Вече поне са заедно на небето. Така се успокоявам. Пиша от името на внучката и е някак друго. Не знам какво е на майка ми. Тя вече е без родители…

***

Ковчег: пред теб. Пълен с мъртво тяло.

Песен: на безименен поп. Слушаш разсеяно, докато гледаш неподвижното тяло на някой, който е значел нещо.

Въпрос: подготвен ли си с достатъчно салфетки?

Факт: виждаш смъртта отблизо и това, което оставя след себе си.

Да, ето там, пред теб. Сбогуваш се с тялото. Ако имаш смелост, го докосваш… за последно. Студена е. Баба ми.

Непознати гробари, срещат сълзите ти, а ти така и не запомняш лицата им. Хвърляш пръст за Сбогом. Че какво друго може да изпратиш? Лопати безчувствено трупат разстояние между теб и погребания. Всъщност това е пътят от Земята до Небето. Безсилен си. Това е последната ви среща. Гледаш гроба. Ужасна дума. Тук е новият й дом. Съседи по гроб и по история. После си тръгваш. Опитваш се да запомниш къде е, че следващият път да се ориентираш. Отвратително.

***

Сцена: баща ми не можа да дойде. Написа няколко разхвърляни думи и ги изпрати на мама. Помоли да ги прочетем на гроба.

„Необяснимо страшна е смъртта, без мирис и без цвят. Невидима. Идва без покана и предупреждение. Взема най-малкото у теб, но най-скъпото. Вече разбирам, че е голям грях да обичаш някого повече след смъртта му. Никой не се нуждае от нашата любов и грижа, след като лежи в гроба. Съжалявам. Прости ми.“

На гроба лазеше червена калинка. 

***

Баща ми е на четиридесет и осем години. Забравил е чувството на пресен траур. Въпреки това думите му тежат от истина. Лежат на гроба, върху пръстта.

***

Бях на девет, когато чух ужасен вой, като на ранено животно от съседната стая. Беше баща ми. Но татковците никога не плачат… Не разбирах. Отидох на пръсти и надникнах.

Сцена: разпаднат баща, разхвърляни сълзи, размит спомен. Болка. И страх. Това почувствах. Един телефон седеше пред него. Предвестник на смъртта. Известие за изстинал родител.

***

Не пиша това, защото обичам да разказвам за смъртта. Пиша го, за да напомня на всеки, който го чете, колко кратък е животът. Как ценим, едва когато загубим. Как постъпваме, а после съжаляваме. Умрелите хора не дават прошки.

 

 

Може бе също ще харесате

Като на Лента

19:00 Ако трябва да съм честен, сега съм умрял. Не умрял на небето де. Не съм в Рая, нито пък в Ада! Няма да разказвам една от Тези истории. Умрял…
Read More

Събуди се!

Будителят през 21 век не е някой велик човек, който ще седи закачен в класната стая или за когото ще четем в учебниците. Това е нашето минало към което гледаме…
Read More
Menu