– Да полетим, а? 

– Накъде?

– Над кукувичето гнездо. Ако ти стиска…

***

Най-добре да започнем с книгата. С началото на тази история. Нейното раждане и проплакване, когато тя се появява на бял свят.

Това се случва след като самия Кен Киси (1935-2001) работи известно време в психиатрична клиника за ветерани, а малко преди това е участвал в правителствена програма за тестване на наркотични вещества. Дълбоко вярвам, че комбинцията от тези два фактора, поставя началото на неговия живот като автор на книга, която ще живее дълги години, ще вълнува хората и ще ги пренася между страниците, в които те осезаемо ще долавят ограничението на усмирителната риза, тежката ръка на Системата, дезориентираността от лекарствата, грижливо поднасяни всяка сутрин с чаша вода, без никой да обяснява какво точно има в пластмасовата чашка с дрънчащи, различни на цвят хапчета. А ако откажеш да изпиеш предвиденото, те очакват далеч по-интересни и различни начини, за да се случи въпросното събитие.

Така…

Това е едно ревю за всички “колеги по психопатна съдба”, както обича да казва Хардинг (един от главните участници в този откачен експеримент). Всички те са в главата ми – Макмърфи, Били, Чезуик, Мартини, Вожда и разбира се няма как без нея – сестра Рачид с нейните трима придворни черни момчета в бели униформи.

Слугите на Старшата в Системата на Лудостта.

“Ха-ха-ха” чувам отнякъде да се прокрадва гръмогласния смях на Макмърфи, който разглежда насъбралите се луди, толкова бледи и изплашени, а той така нахакан и самоуверен в себе си се опитва да измъкне не какво да е, а просто усмивки от тях. От душевно-болните, потънали в “мъглата”, създадена и пускана от Системата. Пушекът, който замъглява съзнанието, замъглява очите и слага запушалка на душата. Да мълчи, да не се обажда и всеки ден да се слива със следващия, с предишния, със сега, със завинаги. Завинаги между тези бели стени, с бели дрехи и бели петна в съзнанието, породени от електрошокови терапии, лоботомии и какво ли още не.

Още със започването на книгата, долових атмосфера, която ми се стори прекалено реална, за да е плод само на авторова хрумка. Точно тогава се разрових в биограгията на автора и разбрах откъде всъщност е тръгнала идеята за книгата, за всички тях и да, за Макмърфи – този вечен образ на сила на духа, бунтар срещу системата, тотален егоист, но в същото време човек със сърце, който го е грижа за останалите. Справедливост и достойнство са две от думите, които ми изскачат като се сетя за него. Мошеник, може би е третата… но от добрите мошеници.

Така де, знаете за какво говоря. Който се е пуснал между страниците на книгата веднага ще ме разбере. Останалите, надявам се да посегнат към нея и да се потопят в историята на няколко луди, глухоням вожд, който ни разказва историята и една непобедима сестра. Старшата… А непобедима ли е наистина тя – лицето на Системата?

Това ще разберете малко по-късно.

Сцените в книгата са толкова живи, а самите герои така пълнокръвни, че въобще не се учудих от факта, че всичко това тръгва от работата на Кен Киси в една такава лудница. Пардон, психиатрична клиника.

“Сега той прилича на някакъв стар часовник, който вече не показва времето, но и не спира – с изкривени стрелки, с изтрит циферблат и ръждясала камбанка; стар безполезен часовник, който просто продължава да си трака и да бие, без да обозначава нищо.” – описание на един от Хрониците, т.нар бракувани продукти на Системата. По този начин Вожда още в началото ни въвежда в разпределението на лудите – Острите, които са подвижни и що-годе с акъла си и Хрониците (подвижни/неподвижни), които са повредени от процедурите и престоя в тази клинка. Те ще останат завинаги там – “машини с вътрешни дефекти, които не могат да бъдат поправени”. И в един обикновен ден като всеки предишен и всеки следващ, в отделението се появява затворникът Рандъл Макмърфи… И всичко се променя. За всички. Завинаги. Дори за Старшата.

Войната започва в този първи ден, в първия миг, когато той оглежда всички. Оглежда ги и започна да се смее. Не, не на тях. Смее се, защото знае нещо много важно, а именно това, че човек е загубен без смеха си.

Не е ли точно така? 


Още в началото при занимание, на което са събрани всички луди, начело със сестра Рачид, Макмърфи премисля следващите си ходове за тази дълга война, състояща се от стотици малки, ежедневни битки, които му предстоят. Тогава за пръв път се появява метафората с птиците, които след това се забелязват навсякъде из романа под най-разлини форми. Когато запонах да чета книгата, заглавието остави у мен въпросителна и започнах да дебна за ключовия момент, който обозначава името на романа. А те, птиците са навсякъде из него – летят, кълвят, накукушинват се, но най-силна сякаш ми остана първата метафора, която срещнах след въпросното общо занимание. Тогава сестрата постави обичайната тема и негласно накара всички да се включат в нея, уж така помагат на болния да се осъзнае. Съответно всеки сякаш бе задължен да зададе въпрос на своя другар, неудобен и грозен въпрс, да го накара да се чувства зле от себе си, за да спаси своята кожа и Сестрата да е доволна.

Така след “сеанса”, в който Макмърфи имаше възможност да наблюдава всички, отвори темата и я сравни с:

*Птичи погром

Какво значи това?

“Ятото зърва петънце кръв върху някоя от птиците и всички се втурват да я кълват, нали разбираш; кълват, кълват, додето разнищят птицата на кървави късове, кости и пера. В цялата тази суматоха обаче обикновено пострадват още една-две птици и тогава идва техният ред. Междувременно нараняват други и тях също ги изкълвават до смърт, после други и други. Е-ех, братле, така само за няколко часа може да се затрие цялото ято, виждал съм ги аз тия работи…” – казва Макмърфи на всеослушание като се опитва да им отвори очите, преди да бъдат изкълвани от Сестрата и да останат “слепи” за живота завинаги.

Един от най-емблематичните моменти в книгата за мен бе точно след поредната дълга битка между Макмърфи и Сестрата касаеща бейзболните мачове и опит да се промени програмата за деня, разбира се неуспешен… Как реагираха всички болни след това когато Макмърфи честно бе спечелил с гласуване, но тя отново реши да не зачете мнението му и това на гласувалите. Телевизорът остана изключен, без картина и без бейзболни мачове. Тогава Системата ги бе победила негласно, но в тази ситуация, те успяха да я надхитрят. Да не пречупят себе си и духа си.

“Всички седим наредени пред изгасения телевизор и наблюдаваме сивия екран, сякаш бейзболният мач се вижда ясно като бял ден, а тя фучи и крещи отзаде ни. Ако в тоя момент влезеше някой и ни видеше как неколцина мъже наблюдаваме празния екран на телевизора, а една петдесетгодишна жена пиши и врещи зад главите ни за дисциплина и ред, щеше да си помисли, че всичките сме луди, колкото си искаме.”

Така плавно ще се опитам да премина към постановката в Народния Театър, където същата тази сцена с Макмъфи начело с Деян Донков, ме накара да настръхна, а очите ми бяха насълзени, дъхът ми спря. Това бе тяхната малка победа над нея – на лудите над Системата. Над самата сестра, която бе направила всичко възможно да ги срине психически и да им покаже своята власт и сила над тях, но ето че те седяха пред тъмния екран и крещяха колкото могат. С цяло гърло. Всички заедно. Крещяха за мача, който не се виждаше, за себе си, за живота, за гнева, спотаен между ъглите на душата им.. Невероятен миг.

Постановката е “a must” от програмата на Народния Театър. Имаше много неща, които ме впечатлиха като почнем от актьорски състав, сценография, игра… Въобще една блестяща постановка, която трябва да се види. Още тогава обаче ми останаха доста въпросителни, една от които бе свързана с Вожда. Сякаш долавях, че този глухоням човек има по-голяма роля от това да мете в лудницата. Все пак накрая именно той взима едно от най-тежките решения, а именно да убие приятеля си, който вече е загубил смеха си след лоботомоята, поръчана от Сестрата – нейният последен ход в тази “война”. Ала, Макмърфи бе създал достачно приятели, за да бъде сигурен, че те няма да оставят нещата така. След като Макмърфи губи себе си, смеха, си, ума си буквално, Вождът прави последния ход. Войната печели Макмърфи. 

В постановката това се вижда накрая, но тогава още не разбирах неговата важност тъй като това бе първото нещо, което гледах свързано с Полета. После изтеглих и филма от 1975 година – хит през онова време, начело с Джак Никълсън. А после прочетох и книгата и всичко се навърза.

Не мога да препоръчам филма, въпреки че тогава е бил класика и хит за времето си. Просто не ми кликна на същността, плюс че играта на Джак Никълсън не ме докосна истински, както например играта на актьорите от Народния.

Така че препоръчвам да си вземете билети и да се потопите в атмосферата на любимия ми театър, а след това ако ви докосне или имате неиязнени неща – книгата ще ви очаква.

 

 

 

Може бе също ще харесате
Menu