– Днес имам само пет минути – така казах към 00:00ч, докато телефонът ми още беше студен.

– Добре. Да знаеш… тази вечер ще ти хвана звезда и ще ти я дам – погъделичка ме той.

– Айде, ще остана малко повече… заради звездата.

–Ама после да знаеш, че ще я върна тази звезда, за да отиде горе при останалите и да им каже как се свети… както светиш ти.

***

Усмивката заплашваше да разцепи лицето ми две. В стаята беше тъмно. Само тока на небето светеше. Странно бе да се усмихвам в тъмното. Някак дори срамно. Интимно. Часът вече беше под завивката. Спеше сладко и сънуваше, докато ние не спирахме да пълним тишината с въздишки, но не празни, а изпълнени със смисъл.

– Какво е това? – ме пита той щастливо. – Седя си в леглото, гледам в нищото и се усмихвам. Мълчим, но и мълчанието е приятно. А знаеш, че не обичам да говоря по телефона. Камо ли да мълча… Но сега не искам да затварям от тишината ни. Тази общата. Защото е наша, споделена, а не отделена. Нашата клетва тази вечер е мълчанието, изпълнено с повече смисъл от всякога…

А след това установихме общата си любов към мобилните устройства.

– Не ти ли идва да прегърнеш телефона? – ме попита той. – Тази малка черна кутийка с твоя глас… Искам да я прегърна.

– Ох… да, вече се прегръщаме телефонно –  въздъхнах аз, докато се опитвах да игнорирам горещата черна кутия, която вече пареше на ухото ми. Редувах ляво и дясно, ама нищо не помагаше. Сетне зададох това, което исках да попитам цяла вечер. – Нали няма да го развалим?

*Го. Нещото. Случващото се. Прекрасното. Летящото. Красивото. Чистото… Истинското.

– Не бих позволил! – беше отговор бетон.

Отдъхнах си пак. Но не и характерът ми. Той обичаше да човърка, докато бъде силно убеден.

– Да знаеш, че си падам малко пакостница, ако съм ядосана и…

– Нищо. Цапай и мацай, но аз пак ще съм тук.

– Добре… – хареса ми отговорът, но очите ми се прозяха за сетен път. – Ами… хайде, вече пет  е.

Той замълча.

В таз-вечерният ни разговор имаше няколко вида мълчание:

Номер 1: Мълчание от удоволствие. От нещо красиво казано.

Номер 2: Мълчание от нежелание да затворим телефона.

Номер 3: Мълчание от представите за бъдещи моменти.

Номер 4: Мълчание от срам.

Сега бяхме на номер 2. Погъделичках го със сделка.

– Разкажи ми нещо красиво и ще се слагаме да спим. Разкажи ми приказка…

– Добре…  – примири се той. – Ще ти разкажа нещо на примависта… – и докато аз се намествах удобно в белия сатен, мекият му глас започна. –  Имало едно време едно царство…

А аз си имах моя жива приказка. Не само тази по телефона. Слушах ненаситно, докато не протече и последната реплика. – И те заживели щастливо…

– Благодаря ти… За гласа ти и за приказката – казах аз. – Пожелавам ти да имаме още такива нощи за нашата колекция с красиви вечери. Прегръщам те през черната кутийка.

От ‘’лека но**’’, всъщност съвкупността на ‘’ш’’ и ‘’т’’, правеха нощта.

 

ПС: Думите ми са моя подарък за теб на 07.02.14

Може бе също ще харесате
Меню