19:00 Ако трябва да съм честен, сега съм умрял. Не умрял на небето де. Не съм в Рая, нито пък в Ада! Няма да разказвам една от Тези истории. Умрял съм на пода на ветеринарната клиника и сега духът ми е над упоеното тяло,  което обитавах 13 г.  13 ли казах? Знаех си, че е проклето това число! Не бях суеверен, но предпочитах числото пет, поради семейни причини. Склонен бях и на седем, защото тогава излизахме да разходя дъртите си кокали. Но 13?!

Нямах късмет. Ами да, като съм черно куче… А не, не съм суеверен, но съм чувал такова за котките, та реших че може и за мен. А сега ако бях котка, щеше да ми се размине тая катастрофа. Те с техните девет живота …

Отклоних се малко. Съжалявам. Просто ме е страх да погледна към себе си. Да видя какво става с мен. Умирам ли? Защо всички плачат?
***
Кратко въведение за семейното дърво:
Майка- силно привързана към мен; не обича да излиза от вкъщи – притъпява самотата

Баща – силно ангажиран с работата; пасивен по тема… мен – притъпява самотата
Сестра- подрастващ женски тийнейджър; все по-слабо заинтригувана от мен – бяга от самотата
Брат – единственият стабилен член на това семейство. Спокоен, разумен, мъдър – бяга от тях
***
А сега да се върнем към онова тяло там долу. Какво стана преди минути?
– Рекси… Рекси…- чувам треперещият глас на малкия.  Изпусна ме само за миг, а аз се забих в първата кола на пътя, защото реших че паркът отсреща ще избяга. – Рекси… – продължаваше да шепти той с надеждата да го погледна. Не можех. Тялото ми беше упоено и не помръдваше. Усещах сълзите му, губещи се в козината ми, която на места вече беше мокра. Погледът му се раздираше по мен. Умирах ли? Мисълта дойде като ритник в корема.

– Спокойно… само спокойно… – чух друг познат глас. На сестрата. Седна на земята до мен. Ръцете ѝ заровиха в козината зад ушите ми. Винаги обичаше да ме пипа там. – Ще се оправиш, Рекси – казваше ми тя, но сякаш говореше на себе си. Плачеше и ме стискаше здраво. Сълзите ѝ капеха по студения под. Като кранче на мивка, която не си спрял докрай и все се чува от онова дразнещо ‘’кап-кап’’. Сега обаче не беше дразнещо. Беше притеснително! Имаше ми нещо…

Майка им, говореше с ветеринарите. Тя ме обичаше най-много от всички, но не плачеше. Беше сериозна, което показваше още повече сериозността на ситуацията.

– Парализирана е цялата задна част, госпожо. Реброто е спукало белия дроб. Стар е. Няма да издържи операцията – каза монотонният, лекарски глас.

– Какво може да се направи? Какви варианти имаме? Кажете ми? Обяснете ми. Моля ви. –погледна с питащи очи майката, в които плуваше малък сал на име „Надежда“.

– Единственият вариант е евтаназия – продължи сухия глас.

Мълчание… Тя извади телефона и набра бащата. Щеше да дойде. Веднага!
Никога не бях ходил на лекар с цялото семейство, дали не беше празник? Бащата не се интересуваше от мен, нито пък от здравето ми. Все ме оставяше да се калявам. Никога не беше правил нещо мило за мен. Поне не пред тях. Чакаше да останем сами и ми говореше. Понякога ме галеше с тези големи ръце, които ми бяха толкова чужди. Рядко успявах да ги докосна с мокрия си нос или с жадните си очи. Сега той… идваше за мен… Не разбирах нищо от медицински термини, но явно че нямаше да се празнува.

19:45 вече бяхме всички-петимата. Докторът  повтори диагнозата и на него. Очите му се напълниха с болка. Погледна черното ми тяло на пода и се наведе да ме докосне.

– Хайде, стегнете се – каза им той сурово, но сякаш го каза не себе си, защото и от неговите очи започнаха да капят от онези кранови сълзи. – Сбогувайте се… – продължи да реди той и стана рязко. Отдалечи се в края на бялата стая и се загледа в стената. Плачеше тихо.

Майката ме прегръщаше като за последно. Банално звучи, нали? Но да, това ни беше последната прегръдка. Вече нямаше да усещам топлината от ръцете ѝ, които винаги ми даваха тайно бадеми под масата. Нямаше да чувам нежния ѝ глас, когато бяхме сами в апартамента. Когато сядаше на пода до мен и започваше да разказва… А аз винаги обичах да я слушам. Нямаше да виждам онези очи, пълни със щастие, щом се прибере вкъщи, а аз отида да ѝ преча да се събуе. Стисна ме силно, сетне се изправи и отиде настрани. Не при бащата. Отиде да страда в другия край на стаята-сама. Добре че тази стая имаше повече ъгли.

Малкият се разпръсна над мен на малки парченца, пълни с чувство за вина. Просто се разпадна, а сестра му се опитваше да го събере. Чух го да хлипа… Изведнъж се сетих за една моя беля, която после се превърна в ритуал. Аз лежах и се въргалях по цял ден в белите му сатенени чаршафи, докато той беше на училище. Бях царят на спалнята. Само докато се върне истинският цар. Тогава трябваше бързо да бягам. Ама нали одъртях последните години и като чуех познатите стъпки от асансьора и докато се стресна, а после докато се изправя и докато сляза и… то… той винаги ме хващаше. Само слагаше ръка на затопленото легло и казваше ‘’Рекси…’’. Аз го поглеждах невинно, а той се усмихваше тихо. Сега стонът му се стопи в устата му. Боже, това ли е сбогом? Мислите ми се мятаха безпомощно. Това ли е краят? Ох… колко искам да помръдна това тяло. Поне малко…

Малкият стана, а сестрата остана да ме гледа агонизиращо. Опитваше се да погледне в очите ми, но тялото ми беше така обърнато, че очи не се виждаха. И без това бяха празни. Искаше да ме погледне за последно. Ето още нещо банално-буквално. Пъхна пръсти под гъстата ми козина и само каза

– Рекси, обичам те… Рекси, сбогом… – Напънах всички сили, които бяха останали в това проклето, упоено тяло и си вдигнах рязко главата само за секунда да я зърна и пак паднах. Сбогувах се с тяло. Толкова я обичах… Обожавах да я чувам как се прибира по терлици в късните часове. Мислеше си, че никой не я е усетил и си лягаше бързо. Минута след това отивах тихо до стаята ѝ и побутвах вратата с нос. Тя изкърцваше, а сестрата се напрягаше с цялото си тяло и сякаш сърцето ѝ спираше за миг. Помирисвах страха ѝ във въздуха. Сетне си показвах черния нос, който всъщност биеше на бял флаг за примирие, тя отдъхваше и ме гонеше сърдито. Но ме обичаше. Радваше се, че аз съм зад вратата, а не някой от родителските тела.

Умирах, а не можех да направя нищо. Бях в затвора на собственото ми тяло. Щях да си отида без звук. Бащата ги подкани да тръгват, защото не обичаше такива сцени. Тук е моментът да ви разкажа една история, датираща преди години. Скараха се майката и бащата (както често се случваше) и докато тя спеше, той ме взе тихо, качи ме в колата и ме заведе на селото, в което бях роден. Това щеше да е нейното наказание, но на моя кучешки гръб. Сивото ми заточение на това пусто и гладно село продължи няколко месеца. Бях загубил надежда, докато една вечер не видях фаровете на една кривяща се кола. Очевидно управлявана от пиян шофьор. Беше бащата. Сам. Дойде и отвърза тежките ми вериги и ме прикани да се кача в автомобила. Малко ме беше страх да се возя при пиян шофьор, ама какво да правя – качих се. Тогава, докато се возехме ми разказа на кого дължа спасението си. Видял дъщеря си да плаче сама в стаята над моите черни кучешки снимки. Пийнал, за да събори гордостта си и ето ме тук на задната седалка, въпреки наказанието на майката с изтекъл срок на годност. И така аз отново станах петият член на семейството.
Същият този човек, сега щеше да остане за процедурата със странното име. На последния ми ударен час, той щеше да остане с мен. Колко черен хумор в тази малка, бяла стая. Черен като мен самия. Безличният доктор приготвяше някакви отвари. Бащата ме гледаше сломено. Никога не го бях виждал да плаче. Това беше краят. Знаех го. Стомахът ми се свиваше в нервното очакване на спринцовката, която щеше да ме приспи в дълбок сън (поне така дочух днес).

21:00 Това беше моето семейство и аз никога повече нямаше да го видя. Крановите сълзи закапаха и от моите очи, докато докторът вкарваше сместта в тялото ми. Тишината започна да ме задушава или пък беше течността?  Евтаназията, събрана в малка спринцовка. Нещо, което взима живота, взима последния дъх, събрано в такова малко пространство…  Празните ми, бадемови очи, понечиха да се затворят. Последното, което видяха беше бялата стена, но и много повече. За миг всичко се завъртя като на лента. Наистина. И тогава осъзнах колко бях обичан. Мракът, гъст както е гъста кръвта, се спусна над съзнанието ми. Черното-смъртта нахлуваше в мен. Обземаше ме. Превземаше ме. Тялото ми взе последния си дъх, задържа го и… го изпусна бавно.

ЕПИЛОГ:

Час на смъртта  21:13.

Е сега, нали котките имали девет живота… Хубава работа. А аз все им завиждах? Затова девет ми се падна да е числото, на което да умра. А тринадесет… абе то си е моето, това проклето число.
Тялото ми остана в клиниката. Духът ми с тях. Месец по-късно:

Майка – страда по загубата си (мен); търси утеха и подкрепа в семейството – вече не бяга от самотата, осъзна че има тях.
Баща – страда поради страданието на цялото семейство; вече е по-топъл към всички, осъзна че няма място за гордост – вече не бяга от самотата, разчита на тях.
Сестра – насочи цялата си любов на правилното място – вътре в семейството, не бяга от самотата, защото има тях
Брат – е, той си е добре. Просто се наслаждава на семейния уют, който преди липсваше.

И последен поглед отгоре:

Всички седят на земята в хола. Играят на карти и се смеят. Малки до големи. Завиждам им… Но ако онази черна кола не ме бе блъснала, никога нямаше да отключи тези моменти. Аз бях там, когато всеки един имаше нужда от мен. И си отидох, тогава когато трябваше да си отида.

Може бе също ще харесате

Щастие ли?

Научих се да съм щастлива с теб. Как ли? Първо изтрих цялото значение на думата щастие и го промених. Пренаписах я като оставих само едно значение – моето. Осъзнах, че…
Read More
Меню