Да си купиш парк

Как?

Не с пари.

Това е паркът срещу нас. Но той не е просто парк. Той е моят парк.

Това е мястото, на което ходя, когато съм тъжна и надничам в чуждите разговори. В края на разходката си осъзнавам, че животът ми не е толкова лош…

Това е мястото, в което най-лесно се вижда смяната на сезоните. Тя ми напомня за живота, който тече, каквото и да е времето в душата ти.

Тук видях как една катеричка се опита да пресече булеварда след хилядите коли и как нито една не намали. Тогава спрях по средата на пътя, за да видя дали ще успее. За малко беше… но успя.

Тук на седемнайсет беше първата ми целувка с любовта на живота ми или поне така си мислех тогава. Сега на мястото на спомена има дървени пейки с други влюбени, чиито ред е да се влюбват.

В този парк излязох една късна вечер, защото не знаех къде да ида. Седнах на пейка да поплача, но след като видях колко страшно е из късните часове, бързо се прибрах и останах да си плача вкъщи. На по-сигурно.

Тук с баща ми се разходихме сами, тогава когато той имаше нужда да сподели разни неща. Помня го добре. Излезе бос от вкъщи, за да чувства природата, а мен малко ме досрамя. Но после когато започна да говори, забравих за босите му крака и за всичко около нас. Слушах единствено неговия глас. Само той имаше значение.

Това е паркът, в който излизахме заедно с брат ми, за да разхождаме кучето, ала всъщност просто искахме да си споделяме тайни в нощта. Нали знаеш, на тъмно всичко се загубва между звездите. С дъх на небе се връщах тогава.

Това е паркът, в който мама ме изведе, когато видя тъгата в очите ми, морето в душата ми и корабът, който беше изчезнал. Там говорехме за капитана, за моряците и за вълните. Понякога за нищо не говорехме, но знаех, че тя гледа през бинокъла на моята душа. И помахва на капитана.

Тук се срещах с приятели, когато нямаше пари за нищо друго. Взимахме пакетче семки и никога не си тръгвахме, докато не свърши.

Тук понякога намирам музи, седнали на различни пейки, чакащи ме да ги открия. И после винаги си казвам: Никога не е лошо да изпиеш едно кафе в парка. Просто така.

Това е мястото, на което излизах изгубена, но се прибирах намерена. Понякога сама, друг път с книга, но в този парк откривах себе си, когато си мислех, че няма къде да се намеря. Това е паркът, който гледам как облича залезите като яке, което топли, когато Слънцето си отива. Тогава и аз се намятам с нещо и отпивам най-сладката глътка за деня.

И сега пак съм в този парк. Седя сама и си мисля… за всичко. Че то цяла част от живота ми е тук. Това не е просто парк. Това е моят парк.

– Даян Шаер

 

 

Може бе също ще харесате
Меню