В точно онзи есенен ден, когато Микаела – едно рижаво и буйно момиче, се прибра от училище, целият гняв на света сякаш се беше стоварил на плещите ѝ. Тя запрати раницата си на пода в кухнята и моментално се качи в стаята си. Не каза и дума на дядо си, който седеше кротко на масата и се опитваше да решава кръстословица. Ръцете му треперeха. Химикалката не успяваше да изписва линийките на буквите прави и те заприличаха на клатещи се клони на дърво.
Първоначално дядо ѝ се престори, че не забелязва какво се е случило. Винаги така правеше. Замълчаваше си, не защото гласът му, подобно на краката му, вече не можеше да му влиза в полза, а тъй като не желаеше да пречи. Смяташе, че се е превърнал в натрапник в собствената си къща – овехтял като дреха, годна само за боклука. Кой ли би се нуждал от съветите му?
Микаела се метна на леглото си. Първо само лежеше и зяпаше тавана, но това не успокои напиращите сълзи. После се извърна по корем и зарови глава във възглавницата. Но по този начин се задуваше, затова накрая се изправи в седнало положение, по средата на кревата. Придърпа крака към гърдите си и ги обгърна с ръце. Тогава зарева с цялата възможна сила, която се побираше в крехкото ѝ телце. От зелените ѝ като дивата трева очи закапаха сълзи. Намокриха луничките, които бяха разположени като космически съзвездия по бузите ѝ.
Дядо ѝ Хубан я чу. Не обичаше да говори, защото и това не му се удаваше много. Фъфлеше заради липсата на някой друг зъб от старост, но дядовото му сърце не издържа. Колелата на инвалидната му количка затракаха по лакираните дървени дъски и с усилие стигна до специално пригодения за него асансьор. Когато вече беше горе, на втория етаж, той разтърка ръце, прокашля се и накрая събра сили да почука на вратата ѝ. Зачака спокойно, но инстинктивно плахо наклони глава. Щом чу приближаващите стъпки, все пак се поизправи, въпреки че би предпочел да не я гледа в очите. Днес бе облечен в морско зелена риза на райета с папийонка и в любимия си черен панталон с тиранти. За миг забрави за всичко, което си повтаряше всеки ден – колко е ненужен, колко никой не се интересува от него и мнението му. Забрави това, тъй като знаеше, че сега е моментът да бъде нужен на внучката си. Усмихна се топло, щом вратата се открехна.
Микаела застана пред него. Поизтри сълзите се и се смути малко. Осъзна, че бе твърде изтощена, за да се престори на весела, както обикновено. Скръсти ръце.
– Какво има, дядо? – запита тя леко остро, но и с нотка на загриженост. Просто не беше сега моментът. А и кога щеше да дойде моментът, в който щеше да е удобно? Тя винаги го подминаваше, щом го види долу да решава своите вечни кръстословици. Не смяташе, че двамата можеха да имат много общи теми на разговор, които да ги интересуват искрено.
– Би ли ме завела до реката? – попита той.
– Съжалявам, дядо. Днес не ми е ден – отвърна и понечи да затвори вратата, но в този момент дядо Хубан събра смелост, натисна бутона напред и я възпря, като постави количката си на прага на врата.
– Моля те! – погледна я той с надежда.
Микаела издиша шумно. Не ѝ се щеше, но той беше възрастен и тя задължително трябваше да му съчувства.
– Ох, добре! – въздъхна накрая. Досадата, която той отчете, обаче не го обезкуражи. Вече беше почнал битката и задължително трябваше да я доведе до края. Дядо Хубан погледна към краката ѝ.
– Харесваш ли тези чорапи? – попита я той.
Тя се втренчи в него неразбиращо.
– Какво?
– Би ли се простила с тях?
За миг Микаела помисли, че дядо ѝ е изперкал.
– Ъм, това са просто чорапи. Така че, смятам, да.
– Идеално тогава. Вземи със себе си също лист хартия и химикал. Аз ще те чакам отвън. Наметни си нещо отгоре. Хладно е.
След това дядо Хубан завъртя количката си и отново влезе в асансьора. Внучката му го гледаше с ококорени очи. Струваше ѝ се като различен човек – един непознат в техния дом. Той пък, от своя страна, се вмъкна в стаята си и взе чифт сини чорапи. Сетне излезе навън да я чака.
Около пет минути бяха нужни на Микаела да се справи със задачите, поставени от дядо ѝ. Намери всичко необходимо и навлече плетената си жилетка. Дядо Хубан се ухили до уши, когато я видя. След малко двамата тръгнаха към реката, която се виеше около градчето им. Мълчаха през целия път и въпреки че по едно време Микаела искаше да наруши тишината, се сдържа, сякаш усещаше, че не бива да говори. Щом стигнаха до мястото и Микаела успя да застопори количката на дядо си, видя в ръцете му чорапите. Изненадаха я. Знаеше, че той настояваше баща ѝ да му купува.
– Винаги ми е било интересно защо искаш чорапи, когато… – тя замлъкна – когато и двата ти крака са ампутирани.
– Защо не си ме питала?
Микаела сви рамене. Лека болка прониза тялото ѝ.
– Е, сега ще разбереш – рече той. – Знаеш, че загубих много през годините – баба ти… младостта си, а вече не мога и да ходя. За нищо не ставам. След толкова време и на мен теглото на плещите ми идва в повечко, но щом продължавам да дишам, явно има причина. Иначе защо да съм тук? Навярно за да ти дам светлинка, която да ти осветява пътя напред. Затова ще ти разкажа една история. Винаги в момент на тъга вземам лист хартия, написвам проблема си, пъхам го в един цветен чорап, окалям го и го мятам в реката. Така се освобождавам. Преди, когато с баба ти бяхме все още заедно тук, на земята, и можех да ходя, обикаляхме из градината по чорапи и после ги изхвърляхме в реката. Сега просто ги цапам с ръце.
Микаела не спираше да го наблюдава с любопитство. Беше онемяла. Сякаш досегашните ѝ представи за болния и досаден дядо бяха напълно и непоправимо разбити.
– Не знам къде отиват и това ми харесва. Все още не съм видял някой от хвърлените чорапи да се завръща. Така че смятам, че са изчезнали и са взели проблемите ми със себе си – той се усмихна замислено. – А и е красиво да гледаш как водата продължава да тече, не спира и не спира – продължи той.
– Никога не съм знаела, че го правиш! – отбеляза тя.
– Това беше нещо между мен и баба ти. Сега го подарявам и на теб.
Микаела се усмихна. Сълзите отново запариха в очите ѝ.
– Разкажи на дядо си какво е станало! Защо беше разстроена?
Изведнъж лицето ѝ изстина. Прехапа устни. Проблемът ѝ вече изглеждаше съвсем недостоен.
– Изкарах двойка на теста по математика… – изхлипа тя.
– О, недей да се разстройваш. Дай ръката си – той вдигна своята към нея. Тя я прие. – Аз знаеш ли колко ниски оценки съм изкарал. Но виж ме сега! Ни най-малко не ме определят. Вече нямат значение, а и ти може да я поправиш.
Внучка му леко сведе глава. Искаше да прикрие мисълта, която я връхлетя, щом погледна долу – мисълта за ампутираните му крака. За нея това беше главното, което го характеризира. Щом се сещаше за него, инвалидната количка мигом изникваше в съзнанието ѝ. Но дядо Хубан беше твърде много живял и кипял, за да не го усети.
– Може би сега ще си кажеш, че съм инвалид и няма нищо хубаво в живота ми, но, повярвай ми, не е така. Наясно си защо вече нямам крака. Изгубих ги на фронта. Но те завинаги ще останат като знак за моята обич към Югославия. До края най-любимо ще ми е да казвам, че трудностите не трябва да ги възприемаме като мъчително проклятие. Знаеш ли защо мисля така? За мене, ти сам избираш дали когато паднеш, ще плачеш, защото си си охлузил коляното, или ще се радваш, че имаш крака.
Сякаш дъхът на внучка му спря за миг при тези думи, но той се направи, че не го усети. Сетне продължи, защото се боеше, че няма да успее да ѝ каже всичко, което искаше, ако спре сега.
– Всеки препъни камък се е появил, за да те научи на нещо. Не са там, за да те съборят, а да ти дадат криле. Подсилват те, ако им позволиш, повалят те, ако им дадеш тази сила. Най-добре оценяваш всичко, когато го загубиш. И когато ти липсва, само тогава разбираш колко си го обичал.
Последните му думи бяга пълни с носталгия и болка. Микаела би дала всичко, за да се промъкне в мислите му и да види всички спомени, които изникват точно в онзи момент. Знаеше, че са свързани с баба ѝ. Наблюдаваше го с всяка частица от себе си. Ако допреди минути го смяташе за остарял инвалид, който се нуждае от помощ за всяко нещо, то в този момент пред нея седеше един храбрец в железни доспехи. Сякаш тепърва се запознаваше с него.
Тя направи това, което ѝ заръча, и чорапът ѝ вече пътуваше по бурното течение с пъхнато вътре листче, на което записа днешната си болка. Когато го хвърли, се почувства по-свободна.
– Би ли ми помогнала, че с тези мои ръце не мога да се разбера вече. Твърде много картини са нарисували – засмя се той.
Тя кимна ентусиазирано.
– Добре, ако може, напиши на първото листче „Липсваш ми“, а на второто – „Съжалявам, че чак сега заговорих внучката си“.
Сърцето ѝ беше на прицел от хиляди невидими куршуми. За секунди единствено тялото ѝ беше тук, болката бе сграбчила душата ѝ. Приклекна пред него и го хвана за дланите.
– Вярвам, че можем да наваксаме! – запалено отвърна тя, ала дядо ѝ само се усмихна. Сетне, когато свърши това, за което я бе помолил, момичето му подаде двата заредени с проблеми чорапа. Той държеше да ги хвърли сам. Само така би успял да се освободи.
***
Следващия месец често отиваха до Цветна река. Така я нарекоха. Микаела първо мислеше да е Реката с проблемите или нещо от този сорт, но дядо ѝ я посъветва да е нещо по-приятно за слуха. И така се появи името на тяхното местенце. Посещаваха го всекидневно и разговаряха надълго и нашироко.
Една от седмиците Микаела се раздели с 5 чифта чорапи. Всеки ден трябваше да ходят до реката.
– С тази скорост ще се наложи да отидем до някоя чорапена борса – ухили се той в неделя, при десетото хвърлено изделие. Но когато видя, че внучката му дори не се усмихва, реши да ѝ създаде усмивка. – Че то изобщо не е лошо да страдаш. Понякога това е всичко, от което се нуждаеш, мое кокиче – продължи дядо Хубан.
Около тях вече се показваха няколко екземпляра на вестителя на пролетта. Някъде в далечината се чуваха птичките, които се завръщаха от юг. Сладките им гласчета идеално се съчетаваха с първите слънчеви лъчи, които нежно докосваха кожата и я сгряваха. Това беше един тъй чакан показател, че зимата слиза от своя леден трон и го предава на новия цветен сезон.
– Трябва да преминеш през всичко, за да станеш истински човек. Това момиче щом се е отказало от приятелството ви, дори и ти да правеше всичко за нея, тя пак би постъпила така. Дълбоко в себе си винаги е знаела, че иска да прекрати дружбата ви. Просто е очаквала подходящия момент. Такива хора се махат от живота ти, дори и да ги обичаш твърде много, само за да ги заместят нови приятели, които са по-добри. Освобождаваш се от ненужното. Така е по-добре…. – той се умълча. – А според теб кой не би ни изоставил? – поинтересува се най-накрая.
– Господ може би – отвърна Микаела, след като премисляше минутка.
– Точно така! Това е най-важният урок, на който искам да те науча.
Следващия уикенд посетиха панаир на чорапа. За тяхна голяма изненада, точно такъв се провеждаше в едно селце до техния град. Родителите на Микаела ги закараха. Дядо и внучка посетиха абсолютно всяка сергия. Пред очите им се разкриха малки плетени дъги за продан. Всеки показваше на другия различни модели. Чудеха се кой да изберат. Накрая взимаха и двата чифта. Отстрани изглеждаха досущ като малки деца. Смееха се и сочеха с пръст навсякъде, където видеха нещо цветно. Чорапите бяха безкрайно много. Но за Микаела най-любими останаха бройката с кокичетата, които, застанали едно до друго, образуваха нежен букет. За дядо Хубан пък бяха тези, на които видя избродирана картината „Звездна нощ“ на Винсент ван Гог.
– Подкрепям колегата – пошегува се той.
Накрая се прибраха с купища нови чорапи. Това, от една страна, за Микаела беше добре – в шкафчето ѝ драстично бе намалял броят им. Не беше останало почти нищо. С радост го запълни догоре повторно и дори освободи допълнително шкафче, за да може да побере новите покупки.
В училище минаваше през коридорите с опънати чорапи, за да може всички да забележат шарките им. А дядо ѝ я чакаше на вратата след свършването на учебните занятия. Държеше в една ръка някой от многото запаси от този плетен артикул. Ако тя поклатеше глава – значи всичко е наред. Но ако кимнеше, това означаваше, че бързо трябва да отидат до реката. Младото момиче нямаше търпение за този техен ритуал и дори вече не възприемаше проблема като проблем, а като възможност за нов поучителен урок от премъдрия си дядо. Буквално тичаше за вкъщи и вместо да е навъсена, с усмивка накланяше глава по посока на реката.
И така няколко години напред най-добрият ѝ приятел беше дядо ѝ. Сподели му за първия си любовен трепет, за първия път, когато сърцето ѝ бе разбито, за трудните решения, които предстоеше да вземе и които щяха да променят живота ѝ. Той пък ѝ разказваше как се е срещнал с баба ѝ и кога осъзнал, че всяка секунда, в която той е далеч от нея, е по-болезнена от това да гледа как отстраняват краката му. Успокояваше внучка си, когато предприемаше неправилни действия.
– В крайна сметка, това, което е писано, ще стане. Дори и да се забави, защото си взела грешно решение – поучаваше я в един ледено студен ден.
Когато правеше проект за войните, той беше нейната ходеща презентация. Леко се безпокоеше как ще го възприемат съучениците ѝ, но Микаела го бе хванала за ръка. Дядо Хубан се появи, облечен с онези свои любими черни панталони с тиранти. Всеки бе останал втрещен от историята му, но също толкова и вдъхновен. Обеща им, че някой ден ще им донесе някоя своя картина.
***
Веднага щом Микаела си получи шофьорската книжка, двамата започнаха да обикалят из близките градове.
Една януарска вечер наблюдаваха залеза, който проблясваше из реката. В този ден Микаела забеляза първия признак как най-близкият ѝ човек си отива. Дядо ѝ се закашля и на бялата кърпичка, с която прикри уста, се появиха червени капчици. Те бяха причините Микаела да остави влажни следи на възглавницата си малко по-късно.
– Краят настъпва, когато всичко е достатъчно – бе ѝ прошепнал той, докато тя го водеше обратно към къщата.
Последният дъх на дядо Хубан беше точно дванадесет часа по-късно същата вечер. Намерен бе мъртъв в леглото си с блага усмивка. Микаела не можеше да го приеме. Той си беше заминал. Дано си при нея – помисли си и си представи как той и баба ѝ танцуват на някоя от песните на Елвис Пресли, които като млади толкова са харесвали. Страданието не ѝ позволи да отиде повече от месец до реката.
Вечерта, когато струваха 40 дена, тя се престраши. Цветната река бе тяхното място, а сега се бе превърнало само в нейно. Нима тук нямаше да усети най-осезаемо липсата му? С дребни крачки запристъпва към поточето. Не носеше обувки, само чорапи. Въпреки че си беше рекла никога да не се разделя с чифта с кокичетата, реши, че днес е денят да се отърси от всеки предразсъдък. И чак тогава разбра колко гениално е било от страна на баба ѝ и дядо ѝ да пускат по течението чорапи – материал, който така ли иначе щеше да се скъса. Нямаше да трае вечно. Така е и с болката.
На листчето с възможно най-красивия си почерк написа:
Загубих своя учител. Липсваш ми болезнено, дядо. Прости ми, че те смятах за неспособен на нищо, само защото се нуждаеше от инвалидна количка. Прости ми. Трябваше да те заговоря по-рано… Единствената ми надежда е, че си на по-добро място заедно с баба. Прегръщам ви оттук – отдолу, от земята.
Гласът ти, дядо, винаги ще бъде моят пътеводител през живота. Надявам се един ден да намеря мъж като теб и с него да създам семейство, с което да продължим нашата традиция.
Липсваш ми. Тук е така празно, но толкова беше отреденото ни време. Научи ме на всичко. Прав беше за всичко. Разбираш колко любов имаш за един човек, когато го загубиш.
Реката вече е с един цвят по-малко. Обичам те, дядо. Завинаги оставаш най-близкия ми човек.
Твоята внучка,
Микаела.
Пъхна посланието и с цялата си сила и болка запрати чорапа с кокичетата във водата. След това сълзите закапаха, коленете ѝ поддадоха и тя се смъкна на земята. В този миг нещо хладно докосна босото ѝ стъпало по съвсем деликатен начин. Тя се обърна да види, но завесата от сълзите не ѝ позволяваше. Разтърка очи и тогава съзря едно малко кокиче. Сетне се огледа и откри, че има още много, които с дребните си телца се поклащат и сякаш я поздравяват.
На другия ден Микаела се отправи към кметството. След близо месец съвети и анкети, реката, която криволичеше около градчето им, беше наименувана Цветната река.
– Това е за вас, дядо и бабо – каза тихо, когато устройваха табелата по поречието ѝ.
Реката стана известна с това, че чорапите, които хвърлиш в нея, изчезват безследно.
Както и проблемите!