Спомените ми ме връщат към онзи момент. Аз с огромен суитшърт и черен клин, подпряна на парапета на алеята, от която най-отблизо мога да следя настроенията на морето. Беше в началото на есента – когато още не си съвсем готов да пуснеш лятото, но температурите навън те принуждават да се облечеш по-дебело, отколкото искаш. Косата ми беше прибрана в рошав кок, дебелите дрехи ме дразнеха и наблюдавах вълните в опит да се разсея от мислите за живота си. Разсеяно галех корицата на опърпаното копие на „Гордост и предразсъдъци“, което мъкнех навсякъде с мен. Принадлежеше на майка ми. Даде ми го веднъж с думите, че книгите носят частици от нас самите и когато намерим правилните истории, ще намерим и себе си. Вътре беше подчертавала любимите си откъси и докато четях книгата за първи път, се чувствах странно да виждам какво я е докосвало. Беше толкова интимно, сякаш разлиствах страници от душата ѝ.
След като най-накрая я бях прочела, отидох при нея. Седнах в кухнята на стария ни апартамент. Майка ми готвеше ястие по някаква засукана рецепта, заради която беше пуснала и четирите котлона. На всеки къкреше по нещо.
„Прочетох я.“
„Какво? – тя ми хвърли бегъл поглед, след което отново върна вниманието си към котлоните.“
„Прочетох книгата, която ми даде.“
„О – опита се да не издаде колко я е изненадало това. Все пак беше първата книга, която ми е препоръчвала, а аз съм благоволила да прочета.
„И изобщо не харесах твоя мистър Дарси.“
Последното я накара да избухне в смях. Така силно се разтресе, че обърна една купа с нарязан лук. Той се пръсна на земята, след което и аз се разсмях. Станах да ѝ помогна и докато се кикотехме, приклекнали, изведнъж тя ме прегърна. Никога нямаше да забравя тази прегръдка. Беше толкова истинска и неповторима.
След малко седнахме на пода и докато мама триеше насълзените си очи, ми каза:
„Малка си още, затова не ти е харесал.“
„Колкото и голяма да стана, този надут пуяк никога няма да ми хареса.“
Тя отново се разсмя, а аз продължих:
„Лизи заслужава някой, който е на нейното положение. Някой, който е духовит, забавен и… и по-земен!“
„Миличка, любовта има толкова много лица, че дори когато си въобразяваш, че знаеш кое е най-доброто за теб, животът пак те изненадва…“
Незнайно защо казаното я натъжи. За миг мама се затвори в себе си и сякаш се върна в някакви спомени, до които никога нямаше да се докосна.
„Ехо! – поставих ръка на коляното ѝ. – Къде се изгуби?“
Тя се наведе напред и отново ме прегърна. Целуна ме по главата и устните ѝ потънаха измежду кичурите ми коса.
„Знаеш колко те обичам, нали?“
„Да…“
„А сега ми помогни да се изправя, става ли?“ – попита, подхилвайки се.
Вече минаваше шейсет, а аз бях на двайсет. Годините не ѝ личаха – беше дребна, но жилава и пъргава жена. Онази вечер си поръчахме храна, защото засуканата рецепта на мама не се получи. Ама изобщо. Но пък се превърна в една от най-хубавите ни и споделени семейни вечери. Мама разказа на татко за разговора ни от по-рано и колко не съм харесала г-н Дарси.
„Абсолютен пуяк – потвърди мнението ми той. – Чудно ми е кое толкова ѝ харесва майка ти.“
А когато след малко помолих да ми даде още някоя книга, очите ѝ пак се напълниха със сълзи. Веднага се изправи, отиде до библиотеката, а ръцете ѝ се плъзнаха по десетките други заглавия, които бе подредила там. След минути ми подаде „Брулени хълмове“ – моята следващата спирка.
Оттогава насам, колкото и да не исках да си призная, мъничко харесах мистър Дарси. Ама съвсем мъничко.
Разнасях това опърпано копие навсякъде с мен, защото така сякаш носех частица от мама и частица от онази вечер, когато всички заедно обсъждахме кой би бил по-подходящ кандидат за Елизабет Бенет. Като че ли и тримата вътрешно знаехме, че в крайна сметка, тя е намерила своята сродна душа. Макар външно да не изглеждаше така – да не изглеждаше, че ще си паснат истински.
– „Гордост и предразсъдъци“? – едва чух гласа зад мен, заради бушуващите вълни насреща ми.
Обърнах се озадачена, а пред мен седеше Маркъс, когото тогава още не познавах. Сините му очи ме пронизаха. Изучавах го няколко секунди, сетне той продължи:
– Няма друг по-надут образ из книгите, който така да пленява женските сърца.
Напуши ме смях, но се въздържах. Накрая отвърнах:
– Аз пък изобщо не го харесвам.
След което той се засмя. И тогава разбрах, че този непознат може да е моят мистър Дарси. Не заради сините очи, а само защото беше чел книгата, в която бях заключила завинаги парченце от душата си.