Не бях излизала от вкъщи от близо седем години. Ще се запитате защо. Навярно ще си кажете, че съм някакъв вид странна птица, особен човек, чудачка… и може би ще излезете прави. Обаче чаках своето пенсиониране от толкова отдавна. Ето че най-накрая разполагах с време за непрочетените книги и за своите картини, на които се отдадох истински. Всичко това можеше да се случи едва след като се оттеглих от преподаването.
Да се върнем на седемте години, през които не съм напускала апартамента си. Знам, че ви заинтригувах с тях. Е, имам късмета да живея в блок с услужливи съседи. Ако се нуждая от нещо, винаги има добра душа наоколо, която да помогне. Бързо открих съучастници в решението си да се скрия от света. А когато дъщерите ми се приберат вкъщи от София и чужбина, също ме снабдяват с всичко необходимо. А и му хванах цаката на онлайн пазаруването. За мен пандемията беше отлично оправдание за изолацията ми и нещо като обучение как да се справям сама. Все пак за пенсионерка, прехвърлила 70-те, е опасно да е сред хора, които могат да я разболеят от какво ли не. А и в нашата култура старостта се възприема като нещо неприятно и плашещо. С годините все повече спирах да се чувствам желана навън и започвах да се чувствам все по-щастлива вкъщи – при картините и спомените си, където бях все така млада…
Но ето, че се наложи да изляза. Ще речете – човек, стоял вкъщи толкова години, ще излезе навън заради причина на живот и смърт, нали? Или, за да е по-голям контрастът – на любов и смърт… Е, в случая беше и заради двете. И заради любовта, и заради смъртта…
Обади ми се дъщеря му. Няма да забравя болката, когато чух думите от треперещия ѝ глас: „Баща ми… почина!“. После ми обясни кога и къде ще е погребението в София.
Дамян Петров, големият художник… Негодникът му с негодник! Успя да ми причини и тази мъка – да си отиде преди мен. Реших все пак да отида на погребението. Вече бях изпратила повечето от важните хора в живота ми. Какво имах да губя? Не знаех защо исках да отида. Може би от уважение, може би от любопитство, а може би заради тайничката радост да го видя, макар и за последно. Среща, на която няма какво да губиш, нямаш очаквания и ти е мирно на душата, понеже не се питаш тревожно целувката ще бъде ли добра, или не.
Обадих се на дъщеря си – на тази, която живее в София. Обясних ѝ, че ще се наложи да ѝ гостувам за ден-два, и я помолих да ми поръча цветя за опелото. Тя беше шокирана от факта, че ще изляза от уединението си, но прие поредната странност на майка си с привидно спокойствие.
Не мога да опиша колко невероятно беше всичко, което се случи след това… Беше странно да изляза през входната врата – все едно преминавах от един свят в друг. Нещо, което за повечето хора е ежедневие, на мен не ми се беше случвало с години. Когато отивах да си купя билет за влака, ми се струваше, че преоткривам цяла нова вселена… Толкова цветове, гласове, звуци. Как всичко това може да е банално за хиляди хора? Резервирах цяло купе за нощния влак. Не исках да деля пространство с непознати.
В нощта на пътуването не спах. Сякаш се пренасях физически напред към бъдещото събитие, но в душата си – назад в миналото, при спомените за него, където той беше жив. Денят след това мина като насън, палитра от събития и емоции. Радостта от срещата с дъщеря ми и възможността да пием кафе заедно, се смеси със страха от това, което предстоеше. Тя реши да дойде с мен. Беше си взела почивни дни, защото знаеше, че се случва нещо важно в живота ми. Това беше ден, в който отивах да изпратя стара любов, присъствах на погребение, а се чувствах толкова жива и съвсем не стара!
Да го видя студен и мъртъв, беше едно от най-странните и тъжни неща на света. И все пак ми се стори толкова хубав! Можех да видя красотата на младостта му някъде под бръчките, побелелите коси и изпитото лице. (Вие, дето сте млади, няма да ме разберете.)
След погребението, когато имах чувството, че не мога да направя и крачка повече, и усещах, че ще припадна от умора и мъка, чух един красив и непознат глас. Към нас се беше приближила млада, привлекателна дама. Беше дъщеря му – същите очи, същата осанка. Някак си въпреки сълзите и мъката беше запазила благородно спокойствие. Изказахме съболезнования, а тя попита припряно:
– Вие ли сте Ася Горанова? Художничката?
– Аз съм – отвърнах озадачена.
Жената извади един лист и ми го подаде.
– Моля Ви, вземете. Тук съм написала имената си, телефонен номер и адреса на баща ми. Предстои да се срещна с много роднини и няма да мога да Ви видя, но Ви умолявам да се обадите утре и да се срещнем там. Има нещо за Вас…
Прибрахме се в квартирата на дъщеря ми, уморени и заинтригувани от неочакваната покана. Решихме да отидем заедно на посочения адрес на следващия ден.
Тристаен апартамент на четвъртия етаж. Стари мебели, застоял въздух, картини навсякъде – някои покрити с плат, други – не. Тихи свидетели на един отминал живот.
– Простете ми, ако съм причинила неудобство – каза дъщерята на Дамян, след като постави табла с кафе и сладки на масата в хола и седна срещу нас. – Баща ми настояваше да Ви потърся, след като си отиде. Има подарък за Вас!
Докато с щерка ми се гледахме с недоумение, младата жена отиде в другата стая и като се върна, ми подаде картина, покрита с бяло парче плат… Все още изненадана от този жест, отдръпнах внимателно плата, за да видя портрет на млада жена с червеникава коса, замечтан поглед и момичешка усмивка… Та това бях аз! Гледах своето лице отпреди повече от трийсет години – влюбено, изпълнено с надежда, живо.
– Има още много други картини с Вас – плахо рече дъщерята. – Знаете, той беше изключителен с портретите. Изпълни поръчки на влиятелни и богати хора, но картините с Вас така и не продаде и не показа на изложба… Каза ми аз да реша какво да правя с тях, но за тази настояваше да я получите. Вероятно му е била любима…
Беше трудно да сдържа вълнението и сълзите си:
– Но ние… Беше толкова отдавна, мислех, че ме е забравил… Спряхме да се чуваме, да си пишем…
– Да Ви е забравил? – тъжно се усмихна момичето. – Постоянно повтаряше, че Ви рисува, за да е сигурен, че няма да Ви забрави…
После видях и другите картини с моя образ. Все така майсторски нарисувани. Истинска изложба на настроения, калейдоскоп на пъстрата душевност на една жена.
Когато се прибрах у дома, вече не бях същата. Вярвах, че на моите години вече не се случват приключения и няма кой да ти се обясни в любов. А ето че всеки ден от стената ме гледа млада усмихната жена, нарисувана с обич.
Жена, която не е била забравена.