Всяка девойка, хванала се на самодивско хоро, рано или късно дава своя кръвен данък
Малко след като слънцето събра лъчите си от нажежената земя и потъна в недрата ѝ, красиви девойки наизлязоха от езерото. По голите им тела се стичаха капки хладка вода. Облякоха бели дрехи, дълги до петите, пристегнаха в кръста зелени колани и тръгнаха към селото, за да дирят новата избраница. Ароматът на лавандула ги поведе към извора. Там съзряха няколко моми с менци. Очите им се спряха върху Божана.
– Тя е! – прошепна една от самодивите.
– Сигурна ли си?
– Да, усещам го!
– Значи по-скоро трябва да я отведем горе. Магията ще продължи едва до изгрев!
С тихи стъпки непознатите наобиколиха момите. Една от самодивите, преобразена като летен полъх, докосна косите на Божана. Девойката се огледа, ала край себе си не видя никого. Само някакъв дъх като че ли се заигра с кичурите ѝ.
Горският покой бе нарушен от все по-усилващ се звук на каба гайда. Теглена от необичайния повик, Божана се изправи и тръгна напред. Никоя от дружките ѝ не я попита къде отива. Когато след малко се сля напълно с тъмата, пред нея грейнаха като луни белоснежните ризи на седем неземни създания. Те мълчаливо я поведоха навътре в обятията на планината. Божана ги следваше притихнала. Познатата ѝ гора като че ли се бе преобразила до неузнаваемост. Причудливи багри красяха тясната пътека, по която вървяха. Треви и листа грейваха ярко щом самодивите преминаваха край тях. Но когато девойката се обърнеше назад, всичко изглеждаше по старому.
Скоро стигнаха до неголяма поляна, заобиколена от вековни дървета. Изведнъж небето се разтвори и звездите паднаха доземи, за да целунат тревите. Вятърът, поведен от мистична сила, се притаи между клоните на дърветата и се умълча. Пламна водата в езерото. Буйните потоци спряха своя лудешки бяг и се върнаха назад. Затихна цялата гора в очакване. Билки разпръснаха надалеко своето благовоние. Уханието им се усука около девойките. Грабнати, сякаш от заклинание, те се понесоха в необуздан танц.
Лудото самодивско хоро, поведено от Божана, следваше ритъма на тъпана и гайдата. Звуците извираха сякаш от самите земни недра. В тайнствен кръг, хванати за ръце, се носеха девици с тънки снаги, облечени в бели ризи. Боси крака се къпеха в росната трева. Като бързеи се спускаха златните им коси. Лицата грееха в обаятелно очарование. Изпаднала в забрава, Божана приличаше повече на ярка светлина, нежели на човешко същество. Силен огън гореше в нозете ѝ. Пристъпваше като в жарава. Пъстрите ѝ очи се наситиха в зелено и се сляха с тъмата, обгърнала околността.
Музиката секна. Божана застана насред хорото. Съзря в ръцете си бял сватбен сукман. Приседна на тревата и започна да веза червени шевици, като наричаше всяка за своя жених. Когато привърши, заспа дълбоко.
Магичният глас на чинари я извади от съня ѝ в ранни зори. Огледа се наоколо, но не видя жива душа. Стана да си ходи и когато тъкмо бе направила няколко крачи, чу зад себе си:
– Чаках те, Божано! Невеста да ми станеш!
Тя се извърна. Пред нея стоеше висок момък. Светлосините му очи се впиха в нейните. Сърцата на двамата млади мигом се познаха.
***
Яна открехна дървената врата и влезе в потъналата в мрак стая на баба си. Лъхна я застоял въздух, примесен с благоуханието на билки. По стените, окачени на въженца, висяха еньовче, смрадлика, мента, маточина, жълт кантарион, лайка и други непознати треви. Отиде до прозореца и дръпна пердетата. По стъклата, като с фина четка, бяха изрисувани къдрици, цветя, звезди и всякакви причудливи форми. Разтвори го широко и вятърът понесе навътре облак миниатюрни снежинки. Дълги ледени висулки се спускаха от улуците и стигаха почти до перваза. Яна потрепери и побърза да го затвори. Огледа се наоколо. Пъстрите ѝ очи се спряха на прашасалия дървен скрин. Навремето, когато навън виелици блъскаха по прозорците, двете с баба ѝ се заключваха в стаята и открехваха скрина, пълен с приказки. Приведе се и го отвори. Намери няколко платнени торбички, пълни с орехова шума, които баба ѝ ползваше против молци, а други бяха пълни със стръкчета дъхава лавандула за свежест и аромат. Най-отгоре стоеше сватбена носия – бял сукман с дълги ръкави и везани шевици, червена фуста, червен воал, колан с пафти и наниз от пендари. Извади я внимателно, допря я до лицето си и вдиша дълбоко лавандуловото благоухание. В главата на девойката прозвуча бабиния глас:
– Едно време не беше като сега. Душите на младите се венчаеха още преди очите да се срещнат…
– Как така, бабо? Не те разбирам?
– Ние, жените, избираме мъжа, чедо. Виждаш ли този сукман? Докато ръцете ми нетърпеливо везаха шевици, пред очите ми стоеше дядо ти Стоян още преди да съм го видяла. В съзнанието си рисувах очите, усмивката, нрава, добротата и любовта му. Все той ми бе пред взора. Така вградих мъжката му душа до моята. По онова време 16-17-годишни започвахме да се момеем. Привечер се сбирахме всички моми на мегдана. Една плете, друга шие, трета преде. Срамота беше да седиш с празни ръце. Ергените първи се хващаха на хорото. Надиграваха се един с друг. Като се поизморяха, отстъпваха настрани и с поглед ни подканяха да ни видят какво можем. Па ние като оставим ръкоделията си, па като се захванем една о друга, тогава да видиш – очите им нямаха насита. Скачаха от местата си и истинското надиграване започваше. Небе и земя се тресяха кога застанехме моми срещу ергени.
– Бабче, дядо на хорото ли го срещна?
– Дядо ти тогава живееше оттатък планината. Една привечер, нарамили кобилиците с менци, с дружките ми отивахме до извора за студена вода. Смеехме се и разговаряхме за бъдещите си избраници. Изведнъж околността притихна. Умълчахме се. В далечината се понесе звук на приближаваща се каба гайда. След малко спря и към небесата се извиси могъщ мъжки глас: Дойди, дойди, либе, дома да те взема, невеста да ми станеш! Прииди при мене, либе, горе на балкана, самодиви да те пременят, невеста да ми станеш. Огледах се. Дивна сила ме понесе в посоката, от която идеше песента. Момите останаха на мястото си. Само аз тръгнах. Знаех, че дядо ти Стоян идва за мен. Стигнах до края на пътя. Насред пътеката бе оставена мъжка китка. До неговата сложих своята. Оброк си дадохме.
– Ех, че хубаво! Разкажи ми още.
– Дядо ти цял живот трепереше над мен. Режеше от себе си, за да ми угоди. Затова и остана в моето село. По онова време жената отиваше у мъжа. Такъв ред имаше. Ала когато дойде време да ме отвежда, видя мъката в сърцето ми по родното и свидното. Душа му не даде да ме наскърби. Така първите години живяхме в бащината ми къща. В една тясна одая. На земята спяхме! Само тоя скрин си имахме и няколко ризи в него. После почна да строи наше си гнездо. Като лястовичките. От кал и слама! Вечер ходеше да копае пръст и да пече тухли в пещта, дялаше камъни, правеше греди. Ей тая кирпичената къща – с двете си ръце я вдигна.
– А не сте ли се карали за толкова години? Все засмени изглеждахте.
– Със Стоян шейсет години една крива дума не си рекохме. Знаеше как да сгрее женското ми сърце. Огън му не требваше. Само с топла дума ме гореше. Като отправеше към мене ясния си поглед, па ще ми рече: Божанке, много ти е вкусна яхнията! Пак да ми направиш. А тя прегоряла манджата или пък безсолна. Тия сбърканите гозби с още по-голям апетит ги ядеше. Да не ме обиди.
Яна остави настрани сукмана и продължи да преглежда бабиния скрин. Най-отдолу намери венец от изсъхнали цветя, бяла рокля и пожълтял лист.
Разгърна го. Сърцето ѝ трепна от красивия почерк:
Моята приказка ще пребъде във вечността. Един ден на белия лист ще оживее нова история, започната от мен, и довършена от дъщеря ми.
– Разкажи ми пак за мама – думите сами излязоха из нея.
Заслуша се. Тишината проговори с гласа на баба ѝ:
– С дядо ти дълги години я чакахме. Ходихме по доктори и по баячки, къде ли не обиколихме. И нищо. Примирихме се, че ще сме си само двамата. И след време се случи чудо. Разбрах, че съм бременна. Роди се в полунощ на Еньовден. Като поотрасна, стана истинска хубавица. Дълги златни коси имаше. Като гледам теб, все едно нея виждам. Но триста самодиви бушуваха в душата ѝ! От сутрин до вечер все се смееше и тичаше по поляните наоколо. Сякаш чуваше музика, която никой друг не чува, и танцуваше. Танцуваше до изнемога и после заспиваше дълбок сън. Често виждаше светове, невидими за нас, и разказваше ли, разказваше. После се затваряше в стаята си и пишеше дълго. Хората от селото думаха, че не е с акъла си. Плашеха се от нея понякога. Видях се в чудо какво да я правя. На осемнайсет забременя, а на деветнайсет те роди, но така и не можа да те види. Всичките си сили даде, за да те чуе как проплакваш. Затвори очи и никога повече не ги отвори.
Яна сгъна листа, облече бялата рокля и постави венеца на главата си. Застана пред старото почерняло огледало. Дългата ѝ коса падна тежко на гърдите ѝ. Зазвуча гайда. Тайнствени ръце я захванаха и я понесоха в лудешки танц.