Слънцето навън грееше, както всеки път, сякаш преди няколко дни не се беше случила трагедията. Печеше така сякаш бе една напълно нормална сутрин и за някои хора времето не беше спряло на 06.02.2023. Перчеше се почти нечестно, защото за други – мракът щеше да остане завинаги. Мракът в сърцата им, мракът под руините, мракът, към който ще се връщат в ума си щом се сетят за огромната липса на своите близки.
Ева тъкмо приспа бебето и го зави с мекото одеяло, оплетено от баба му. Толкова обикновен жест, но извика в нея болезнени картини за други деца, които вече нямат тези удобства. Нямат къде да легнат, нямат с какво да бъдат завити, няма кой да ги завие.
Тръсна глава, за да изпъди образа, който нанесе огромна болка в нея след като за миг си представи нещо подобно да сполети семейството ѝ. После отвори телефона си и на него започнаха да изскачат отвсякъде кампании за помощи за земетресението в Турция и Сирия. Помисли си дали да не отиде и да купи някои от стоките в списъка с най-необходими неща, но после видя колко много хора вече правеха това и реши, че нейната помощ би била излишна. А и за да излезе, трябваше да намери на кого да остави бебето, което щеше да ѝ коства допълнително време и усилия. Отказа се от този вариант и взе дебитната си карта. Преведа малка сума на една от каузите, които помагат на пострадалите и остави телефона настрана.
Легна до дъщеричката си и макар да не ѝ се спеше, притвори за миг очи. Вероятно наистина е било само за миг, но напълно достатъчен. Щом отвори очи, се намираше пред срутена сграда. Сърцето ѝ биеше силно, до пръсване. До нея се разминаваха медицински лица. Една жена почистваше раните по лицето и тялото ѝ. Дъхът ѝ излизаше на пресекулки и паниката я завладяваше все по-силно.
Къде беше дъщеря ѝ?!
Ева избута грубо жената от себе си тъй като тя закриваше какво се случва отсреща.
Това тяхната сграда ли беше?
Обърна се към непознатата и се опита да ѝ каже нещо, но думите се сблъскаха и излязоха под формата на неразбираема паника. Жената понечи да я успокои като ѝ подаде пластмасово шише с вода. Ева го бутна с ръка и попита директно къде е семейството ѝ.
Сградата им се беше срутила изведнъж и без предизвестие. Никой не разбра какво точно се случи. А вътре… Всичко важно за нея беше вътре, а тя се намираше отвън. Защо? Защо тя имаше правото да е отвън, докато дъщеря ѝ е някъде там? Без да иска в ума ѝ нахлу картината как Алиса е премазана от руините и повече никога няма да я види. Ева падна на колене. Всичко отвътре ѝ крещеше, а умът ѝ щеше да се пръсне.
Изведнъж отнякъде се чу бебешки плач. И насън можеше да разпознае гласа на детенцето си. Затича към руините крешейки за помощ. Не можеше да проумее накъде точно да поеме. Няколко човека ѝ направиха знак да запази тишина, за да се ориентират в посоката на търсене. Един от тях се приближи към нея и ѝ запуши устата с ръка, умолявайки я с поглед да разбере, че само така могат да помогнат на детенцето ѝ . Топлите ѝ сълзи намокриха дланта му и тя прочете в очите му неговата болка и състрадание. И разбра, че той не ѝ мисли лошото, а напротив.
Опита да се укроти и приседна встрани, тялом обърната към руините. Акцията продължаваше, но никой от тези мъже не вадеше детето ѝ.
Защо? Защо не успяваха да я спасят?!
От време на време измежду тухлите се подаваше ръка, която отдавна бе застинала в тази поза – безжизнена и студена. Студено беше и навън. И вътре в нея. В миг осъзна, че всичко, което бе имала, всичко което бе обичала, си бе заминало безвъзвратно измежду тези стени.
Някои ѝ донесе топъл чай. Остана недокоснат. Часовете се изнизваха и нощта бе дошла. Надеждата отдавна си беше заминала, макар всеки да знае, че веднъж щом е била в досег с човешкия живот, частица от надеждата винаги остава между руините на сърцето и душата. И точно тогава един от спасителите се приближи до Ева. Тя дори не беше разбрала кога се е случило. Приклекна и ѝ поднесе малко момиченце, заспало в ръцете му.
– Дъщеря ви? – попита плахо той.
Ева повдигна глава напълно дезориентирана. Видя в ръцете му Алиса, нейната плът и кръв и не можа да помръдне. Не можа да се изправи и да я поеме от него.
Сънуваше ли? Това там нейното дете ли беше?
Мъжът повтори въпроса си деликатно и едва тогава Ева кимна. Той сведе глава към дъщеря ѝ и нежно погали лицето ѝ по бащински.
– Герой – каза накрая. – Дъщеря ви е герой.
После лека-полека я подаде на Ева. Алиса изстена тихо, но не се пробуди. Една медицинска сестра ги приближи и се зае да преглежда намереното дете. В този миг на улицата спряха три буса, от които излязоха няколко мъже, носещи най-различни помощи и провизии. Всички изглеждаха досущ еднакво и Ева се втренчи неприкрито в тях. По лицата им видя изписана решимост да помогнат, решимост да отнемат част от болката на тези непознати хора, макар и това да значеше да я приютят в себе си и тя да стане част от тях.
Един от току-що пристигналите мъже приближи към Ева сякаш през целия път насам бе търсил именно нея. Без думи, но с много други слова, казани единствено чрез очите му, той ѝ подаде едно меко одеяло, с което загърна нея и дъщеря ѝ. Жест толкова прост, толкова обикновен, че Ева дори не можа да му благодари. Не каза нищо, но се надяваше той да го бе прочел в очите ѝ.
Благодаря ти.
Ева се загледа в детето си, по чието лице се застичаха нейните собствени сълзи. Избърса ги внимателно тъй като не искаше да я събуди, но не спря да плаче. Плачеше от благодарност. Плачеше от криворазбрано щастие. Плачеше, защото много добре съзнаваше, че за някои хора, мракът щеше да остане вечен. И най-вече плачеше, защото знаеше, че не всеки имаше този късмет – да държи детето си обратно в ръце след трагедията на 06.02.2023.
***
Ева се събуди обляна в пот. Ръцете ѝ трепереха, а сърцето ѝ биеше с всичка сила. Обърна се и първо потърси Алиса. Тя спеше кротко край нея, по лицето ѝ нямаше прах, беше здрава и всичко бе наред. Ева се изправи с усилие и отиде до балкона. Разтвори широко вратата, от която нахлу зимния хлад. Вдиша с пълна сила въздуха навън и се вгледа в слънцето, което грееше така сякаш нищо не се беше случило преди няколко дни. Сякаш всичко си беше съвсем наред по света и някъде там не страдаха стотици, хиляди хора.
***
По-късно през деня отиде до близкия пункт в квартала, който събираше помощи и им остави плетеното одеяло на Алиса. Представи си как някъде там, някое дете, ще бъде загърнато с него и макар и с толкова малък жест, знаеше, че е направила добро.