Петият месец от годината. Месецът на цветята, на хубавото време и първият, в който няма „р“ и може да се седи върху земята. Така съм го запомнила от детството си този май. И още като месеца на броенето до дванадесет, на балните рокли и още по-балните коли, на стотиците изкуствени пози пред фотоапаратите, на поредните напивания и на просълзените очи на „След десет години“ и „Един неразделен клас“. Това също е част от биографията на месеца.
Но за мен, завършилата гимназия преди да бяха модерни всички гореизброени особености на зрелостта, този месец ще остане в съзнанието ми докрай с конкретен разтърсващ житейски епизод.
Не живея в България и съм пропуснала всички досегашни срещи на моите съученици по повод годишнините от завършването. За съдбата на някои, чиито номера от дневника и фамилни имена все още помнех, научавах от Фейсбук. И доколкото разбирах, повечето бяха отлетели в чужди гнезда далеч от родното. Та от клас, който наброяваше 33 души, явно са се събирали около петнайсетина. Но винаги без мен.
Тази година обаче почивката ми в България се случи по-рано от обичайното и всъщност аз като един майски бръмбар полетях из ония места, които за мен бяха хапче за носталгията ми. Но най-вече исках да дам отговор на децата ми защо понякога плача уж без причина, защо обичам родината си, в която дори не се говори техният толкова любим английски. Така че този път ще бъда и част от онова събитие, на което винаги са били петнадесет. Сега аз ще съм шестнадесетата на масата на ученическите спомени и родителските грижи. Споменах 16. Какво съвпадение! Точно като моя номер в клас – точно по средата, защото се казвам Лили.
Срещата е утре в заведение, което е новопостроено на същото място, където някога беше абитуриентският ни бал. Колко тематично. Отбих се в един магазин да купя разни подаръчета за съучениците ми и букет за класната. Минавах с количката покрай редовете с разнообразни стоки и изпитвах странно чувство на удовлетворение, че тук вече има всичко с изключение на дефицит и опашки за елементарни неща. От друга страна, долових някаква пареща болка от изгубено детство, срам от това, че децата ми формулират изречение от три български предлога и пет английски глагола. Как е възможно в магазин да усещам подобни настроения? Но за живеещия далеч от родината такива анализи са характерни и най-нормални за първите дни от пристигането.
Докато размишлявах, всъщност се оказа, че вече няма място за повече продукти в количката ми. Десетгодишната ми дъщеря последно сложи един шоколад и се отправихме към касите. А след това и към автомобила, който взимах под наем всеки път, когато си идвам в България. Разтоварихме напазаруваното в багажника, дребните подаръчета за съучениците ми и цветята за класната, които грижливо поставих вътре в реното. Купих ѝ 31 рози, защото 30 не се подаряват, а ние правим точно 30 години от завършването. Червени рози. Някога целият ни клас ѝ подарихме 33 карамфила заради броя ни. Сега просто реших да заменя карамфилите с рози.
Обичах я тази жена, въпреки че преподаваше предмет, който изобщо не харесвах. Но тя беше красива и добра. Какво повече му трябва на едно дете – да вижда срещу себе си едни очи, които го гледат нежно с разбиране! И колко жестоки сме учениците! Порасналите ученици. Запазваме спомена за учителя такъв, какъвто е бил някога, и не можем да допуснем, че той също е подвластен на времето и, естествено, ще остарее. Една от най-тъжните гледки в живота на човек е да види младия си учител остарял. Сякаш това е жестоката ирония на съдбата, която ти казва: „Сега разбираш ли колко отдавна са били твоите ученически години!“. Не, учителите не бива да остаряват. Или поне да не ги виждаме. Но утре, утре ще разберем.
Пазарската количка вече беше празна. Наредихме всички продукти в багажника. Невзети останаха само брошурите за промоциите в магазина. Тогава една възрастна жена с тъмни очила поиска да откара количката до определеното място и аз, разбира се, ѝ позволих. Тя сложи ръцете си върху нея и аз се стъписах, озадачих, и не знам дали е измислена дума за чувството, което изпитах в този момент. Върху костеливите жилести пръсти забелязах златен пръстен с гравирани букви на него. От рояка спомени на младостта ми един надбяга всички останали и ме удари с такава сила в главата, че не знаех какво да кажа нито на български, нито на английски език. Същия този пръстен, но намиращ се върху изящни пръсти с бяла кожа, го виждам върху моята тетрадка да ми сочи сгрешеното уравнение. Същият този пръстен блещука около редовете на черната дъска. Същия пръстен усещам по бузата си, защото тази бяла ръка ме гали, за да ме окуражи.
Този пръстен сега обаче е издайнически. Той насочи погледа ми към жената, която искаше да спечели 20 стотинки, като върне количката ми. Тя е! От утре срещата на класа се премести днес. Тя е остаряла. Не е честно, но още по-нечестно беше положението, в което я видях. Отдавна небоядисвана коса, спретнати, но вехти дрешки и маратонки, за да ѝ е удобно. От онази красива усмивка нямаше и помен, защото сигурно бе изгубила половината си зъби. Стройната си фигура бе заменила за прегърбената стойка на бабичка. А тъмните очила? Те прикриваха унижението ѝ. Страхува се някой да не я познае. Но щеше ли да дойде утре? Ако не, защо да не ѝ подаря розите днес? Но така тя ще разбере коя съм и ще потъне от срам.
– Mами, добре ли си? Защо гледаш така тази бабичка?
– Мълчи! И ми дай цветята от багажника!
Детето изпълни командата като никога.
– Госпожо, подариха ми този букет, но утре летя за чужбина и няма къде да ги държа. Бихте ли ги взели вие? – излъгах нескопосано.
Тя повдигна учудено глава.
– О, червени рози! Много Ви благодаря! Много Ви благодаря! – усмихна се от сърце моята класна, вероятно десетки спомени от подобно поемане на красиви букети минаха през ума ѝ. Наистина зъбите ѝ ги нямаше половината. Жената сложи букета в количката и с прегърбената си фигура се отдалечи от колата ми.
Разочарование и тъга. Това бе окончателното ми усещане в този момент. Разочарование от грозното лице на безпощадната старост и тъга от съдбата на жената с пръстена. Какво ли е преживяла, за да стигне до тази „работа“?
На другия ден отидох на срещата. Едно място, на което имаше куверт и букет с цветя, зееше празно. Само аз знаех, че тя няма да дойде. Остави ни със спомена за красивата бяла ръка с пръстена, добрите и нежни очи и комичните ситуации с разните изпитвания, подсказвания, пищови и преписвания на контролни. На никого не казах, че единствено аз си направих среща с нея. На класната ѝ спестих унижението, а на тях – разочарованието.