– Днес имам само пет минути – така казах към 00:00ч, докато телефонът ми още беше студен.
– Добре. Да знаеш… тази вечер ще ти хвана звезда и ще ти я дам – погъделичка ме той.
– Айде, ще остана малко повече… заради звездата.
–Ама после да знаеш, че ще я върна тази звезда, за да отиде горе при останалите и да им каже как се свети… както светиш ти.
***
Усмивката заплашваше да разцепи лицето ми две. В стаята беше тъмно. Само тока на небето светеше. Странно бе да се усмихвам в тъмното. Някак дори срамно. Интимно. Часът вече беше под завивката. Спеше сладко и сънуваше, докато ние не спирахме да пълним тишината с въздишки, но не празни, а изпълнени със смисъл.
– Какво е това? – ме пита той щастливо. – Седя си в леглото, гледам в нищото и се усмихвам. Мълчим, но и мълчанието е приятно. А знаеш, че не обичам да говоря по телефона. Камо ли да мълча… Но сега не искам да затварям от тишината ни. Тази общата. Защото е наша, споделена, а не отделена. Нашата клетва тази вечер е мълчанието, изпълнено с повече смисъл от всякога…
А след това установихме общата си любов към мобилните устройства.
– Не ти ли идва да прегърнеш телефона? – ме попита той. – Тази малка черна кутийка с твоя глас… Искам да я прегърна.
– Ох… да, вече се прегръщаме телефонно – въздъхнах аз, докато се опитвах да игнорирам горещата черна кутия, която вече пареше на ухото ми. Редувах ляво и дясно, ама нищо не помагаше. Сетне зададох това, което исках да попитам цяла вечер. – Нали няма да го развалим?
*Го. Нещото. Случващото се. Прекрасното. Летящото. Красивото. Чистото… Истинското.
– Не бих позволил! – беше отговор бетон.
Отдъхнах си пак. Но не и характерът ми. Той обичаше да човърка, докато бъде силно убеден.
– Да знаеш, че си падам малко пакостница, ако съм ядосана и…
– Нищо. Цапай и мацай, но аз пак ще съм тук.
– Добре… – хареса ми отговорът, но очите ми се прозяха за сетен път. – Ами… хайде, вече пет е.
Той замълча.
В таз-вечерният ни разговор имаше няколко вида мълчание:
Номер 1: Мълчание от удоволствие. От нещо красиво казано.
Номер 2: Мълчание от нежелание да затворим телефона.
Номер 3: Мълчание от представите за бъдещи моменти.
Номер 4: Мълчание от срам.
Сега бяхме на номер 2. Погъделичках го със сделка.
– Разкажи ми нещо красиво и ще се слагаме да спим. Разкажи ми приказка…
– Добре… – примири се той. – Ще ти разкажа нещо на примависта… – и докато аз се намествах удобно в белия сатен, мекият му глас започна. – Имало едно време едно царство…
А аз си имах моя жива приказка. Не само тази по телефона. Слушах ненаситно, докато не протече и последната реплика. – И те заживели щастливо…
– Благодаря ти… За гласа ти и за приказката – казах аз. – Пожелавам ти да имаме още такива нощи за нашата колекция с красиви вечери. Прегръщам те през черната кутийка.
От ‘’лека но**’’, всъщност съвкупността на ‘’ш’’ и ‘’т’’, правеха нощта.
ПС: Думите ми са моя подарък за теб на 07.02.14