Преди много, много години дните не се делели на ден и нощ. През цялото време светът бил потънал в сумрак – не било нито светло, нито тъмно. Това измъчвало обитателите на Земята, защото нито можели да си почиват, нито да работят пълноценно. Седмиците и месеците минавали бавно и монотонно, а хората ставали все по-тъжни и изморени. В сумрака всичко около тях изглеждало сиво и грозно, а те заприличвали на сенки, бродещи без желание за живот.
Един ден отишли при най-мъдрия от всички мъдреци – Времето. Разказали му какво ги измъчва и поискали помощта му, защото не можели да живеят повече така. Времето ги изслушало внимателно, казало им, че има нужда да помисли, но им обещало да намери решение на проблема им.
Дни наред Времето стояло затворено в стаята си и търсело най-правилния начин да се справи със ситуацията. Накрая извикало при себе си двете си деца – Слънцето и Луната. Те били много различни, но се обичали безкрайно и били неразделни. Луната много се притеснила, когато видяла колко измъчен изглежда баща ѝ.
– Какво има, татко? Не успя ли да намериш начин да спреш терзанията на човеците?
Времето стояло с наведена глава и мълчало. Тежка въздишка се отронила от гърдите му.
– Чуйте ме внимателно, деца мои! Дълго мислих и моята воля е от днес нататък вие вече да не бродите заедно по Земята. Когато Слънцето е навън, ти, моя прекрасна дъще, ще си почиваш, а когато Слънцето се прибере, ще е твоето време да излизаш.
Луната избухнала в сълзи, тъй като обожавала своя по-голям брат, а и била толкова притеснителна, че не смеела да направи и крачка без него. Баща ѝ се престорил, че не вижда сълзите ѝ, и продължил:
– От днес, сине мой, ти ще грееш много по-силно отпреди. Ще отнема част от блясъка на Луната и ще го дам на теб, за да можеш да изпълваш дните със светлина и топлина. Знам колко обичаш шума и веселието, затова всяка сутрин щом ти излезеш сред хората, ще им даваш сили да работят, ще събуждаш желанието им да се срещат, ще ги изпълваш с живот и енергия. След това ще идва ред на Луната. Ти, дъще моя, обичаш тишината и спокойствието. Всяка вечер, с твоята поява, силите ще напускат телата им, желанието им за срещи ще намалява и те ще се прибират по домовете си, за да се отдадат на заслужена почивка.
Извикало Времето отново хората при себе си и им споделило своето решение. Те били безкрайно доволни – всяка сутрин светът щял да се събужда, осеян с безброй цветове и възможности, а всяка вечер да заспива в тъмнина и тишина.
Но това било само в началото…
Дните минавали и с всеки следващ Луната ставала все по-тъжна и мрачна. Самотата разкъсвала сърцето ѝ. Брат ѝ ѝ липсвал безкрайно много. Времето гледало как красивата му дъщеря бавно гасне пред очите му и не можело да си прости, че вината за това е именно негова. Една сутрин я извикало при себе си.
– Как си, дъще моя?
– Добре съм, татко – гласът ѝ бил станал толкова тих, че Времето едва чуло отговора.
– Не ме лъжи. Аз съм твой баща и те познавам по-добре от всеки друг.
– Ти си мой баща, но реши да отнемеш светлината ми и да ме обречеш на вечна самота – промълвила Луната. – Кой баща постъпва така с детето си?
Луната избухнала в сълзи и избягала в стаята си. Не минало много време и доловила лек звук от почукване по вратата. Отворила я, а на прага стоял баща ѝ. Видяла вината, изписана на лицето му, и очите му, пълни със сълзи на разкаяние, и ѝ станало толкова мъчно, че съжалила за думите си.
– Влез! – тихо прошепнала тя. – Прости ми татко, знам, че стори всичко това за хората,и виждам, че те са щастливи, но аз не съм. Разбирам, че може би е твърде егоистично от моя страна, но те вършат всичко в компанията на брат ми, а мен… мен дори не забелязват.
– Така е, дъще. Прости ми! Бях жесток към теб! Затова много мислих и реших: от днес нататък Слънцето ще владее умовете им, а ти, мое прекрасно момиче, всяка вечер ще приютяваш душите им.
Луната гледала баща си и не разбирала какво иска да каже.
– Ще приютявам душите им? – попитала с недоумение тя.
– Да, точно така, скъпо дете. Имам и един специален подарък за теб. Виж!
Баща ѝ държал прекрасна дървена кутийка, която нежно поставил в дланите ѝ. Луната не се била докосвала до нищо по-красиво през живота си. Цялата кутийка била обсипана със странни непознати знаци, а през малките процепчета, с които била осеяна, проблясвала магическа светлина.
– Хайде, отвори я!
Луната повдигнала капачето, а вътре се криел най-финият прах, който някога била виждала. Всяка съвършена частица от него сякаш светела в различен цвят. Тя била омагьосана от този вълшебен танц на цветовете.
– Това, мое мило дете, е най-големият дар, който ти ще дадеш на хората – Сънят. Сега вечер те заспиват от умората, натрупана през деня, и потъват в безпаметност до сутринта, когато брат ти ги събужда за нови преживявания. Сънят ще им подари хиляди непознати усещания, необятни светове и дълго копняни срещи. В съня няма невъзможни неща… нито забранени. Сънувайки, хората ще надскочат задръжките си, ще забравят страховете си и ще задоволят скрития копнеж на душите си. Това е нещо, което брат ти никога не би могъл да направи за тях. От днес ти, дъще моя, можеш да заведеш душите на хората, където пожелаеш или където те искат да отидат, но за тази цел първо трябва да ги опознаеш…
Луната стискала здраво подаръка, сякаш се страхувала да не го изпусне. Погледнала баща си, а в очите ѝ се четяли объркване и несигурност.
– Но аз не ги познавам и те не познават мен. Щом дойде моето време да съм сред тях, те вече са толкова уморени, че веднага заспиват и аз бродя сама в тъмнината. Как тогава да опозная душите им?
– Помислим съм и за това, мое мило дете. Честно казано, дълго време исках да те опазя от човеците, затова предпочитах да заспиват, когато идва твоят ред да си сред тях. Но виждам, че желанието ми да те предпазя, те осъжда на нещастие.
– Да ме предпазиш… но защо, татко? Ти така силно ги обичаш, че си готов да пожертваш всичко за тях. Винаги се опитваш да им помагаш, дори когато те не те разбират и говорят лоши неща за теб.
– Обичам ги, но както и ти самата си забелязала, те могат да бъдат много жестоки и несправедливи. Хората са едновременно съвършен пъзел от добродетели, но и объркваща плетеница от недостатъци. Душите им… те са пламък – той топли тях и тези около тях. Ако го загасиш, се превръщат в ходещи сенки, ако го разпалиш прекалено силно, могат да изпепелят всичко по пътя си, докато самите те не се превърнат на пепел. Именно в искриците на този пламък можеш да видиш всички парченца, които оформят същността им. С времето обаче се научиха все по-умело да прикриват онова, което се таи в душите им. Започнаха да носят хиляди маски, да говорят лицемерно и да премълчават преднамерено. Научиха се да се усмихват и плачат престорено и всичко това – за да прикрият пороците си от света. Яркият блясък на Слънцето заслепява очите и често кара дори фалшивото да изглежда правдиво. Но на твоята мека светлина маските ще се свличат, красивите думи ще бъдат поглъщани от тишината и хората няма да имат сили за преиграни емоции. В тъмнината на нощта ще свети само истината. Сега си помисли и ми кажи, готова ли си за това?
– Да, готова съм! – отговорът ѝ прозвучал твърдо и решително, но вътрешно Луната изпитвала страх и притеснение. Баща ѝ излязъл от стаята ѝ и тя седнала пред огледалото. Подаръкът още светел в ръцете ѝ и хвърлял разноцветни отблясъци по лицето ѝ. Дали щяла да успее да се справи с тази отговорна задача? Срещнала очите на плахото момиче, което я наблюдавало от отражението, и се ядосала на колебливостта и слабостта му. Притворила клепачите си, за да го накара да изчезне, и поела дълбоко дъх. Когато ги отворила, страхът вече го нямало, а вместо момичето, сега пред нея стояла уверена млада жена.
От този ден нататък, Луната станала пазителка на човешките души. Хората обаче не били готови да оставят на показ тайните, които така ревностно пазели в себе си. Ето защо изпълнили нощта с изкуствени светлини, измислили ужасяващи истории за чудовища, бродещи в тъмнината, не искайки да признаят, че страшните същества, скрити в сенките, и красивите, безупречно облечени човеци, радващи се на светлината и хорското обожание, всъщност са едно и също нещо. Защото колкото повече човек се стреми към външно съвършенство, толкова повече демони в себе си се опитва да скрие. Заклеймили Луната, наричайки светлината ѝ изкуствена и студена, а на тъмнината дали определения като „зловеща“ и „страшна“.
Времето се страхувало, че това ще погуби нежната същност на прекрасната му дъщеря, но тя ставала все по-хубава и силна. Един ден я повикало при себе си и я питало не я ли нараняват нещата, които хората говорят за нея. Тя само се усмихнала нежно и казала:
– Ти ми повери душите им – тяхното най-ценно притежание. Думите им не могат да ме наранят. Те са израз на ужаса им от невъзможността да се справят с демоните, бушуващи в тях. Но не всички демони са еднакви, татко. Знаеш ли? Една част от тях разкъсват душите – алчността, властолюбието, лицемерието, ревността, надменността… Друга част обаче са там, защото хората сами са ги пуснали вътре в себе си, надявайки се да ги защитят – от болката, от обидата, от отхвърлянето. Те денонощно строят стени, вярвайки, че само така могат да опазят душите им, не разбирайки, че душите имат нужда не от зидове, а от мостове. И колкото по-наранени са, толкова по-дебели стени изграждат в себе си – задушавайки ги отвътре! Това са демоните на страховете им… Но нощите не са място само за чудовища и ужаси, татко. В тях има повече топлина и от най-горещия ден и тя е скрита в прегръдките на влюбените. Изпълнени са с най-красивите мелодии, в песните на майките, приспиващи рожбите си. Думите, татко, те звучат различно в тишината и тъмнината на нощта. Превръщат се в шепот, в дихание, което не влиза в умовете, а директно в сърцата. И сълзите… в моята прегръдка те най-лесно дават воля на чувствата си, а няма по-чиста вода от сълзите, само с тях можеш да утолиш жаждата на душата, само те могат да умият чернилката от сърцата. Сигурно и ти си чувал легендите, които разказват помежду си, за живата вода, която има мощта да даде нов живот на обречените. Търсят я, а не знаят, че тя се крие в сълзите им; че изплаквайки болката и обидата, те всеки път се прераждат по-силни отпреди. Дните са прекрасни, изпълнени с хиляди цветове, но нощите… нощите са вълшебни.
Времето гледало дъщеря си и се възхищавало на силата и мъдростта ѝ. Приискало му се да направи нещо, с което да възнагради добротата ѝ.
– Радвам се да те видя толкова спокойна и щастлива, но има ли нещо, което да ти липсва, скъпо дете?
– Тъгувам за брат ми. Всяка сутрин и вечер му изпращам обичта си по вятъра, а той обагря небето в най-прелестните цветове, за да ме зарадва. Но има друго нещо, което ме измъчва повече.
– Какво е то?
– Аз съм пазителка на душите на хората, но щом напуснат телата им, те се разпиляват, лутат се, търсейки възможност отново да видят близките си. Искам да ги взема при себе си, татко. Всяка вечер да изгряват заедно с мен в небето, за да бдят над тези, които обичат, а живите да не търсят своите изгубени близки в пръстта, а да виждат пламъка на душите им високо в небето и да знаят, че не са сами.
– Така да бъде, мила дъще. Щом това е най-съкровеното ти желание, нека то да бъде моят подарък към теб.
От тогава всяка вечер, заедно с Луната, милиони звезди грейвали в небето и колкото по-тъмна била нощта, толкова по-силно светели пламъците на душите – както на живите, така и на мъртвите.