Изваждам елхата от килера. Най-сетне. Достатъчно голяма е, за да създава уют у дома, и достатъчно малка, за да не ми натежи, докато я примъквам. С две думи – среден размер. Играчките са прибрани прилежно в торба. Не са много, тъй като с Том никога не сме били от хората, които се претрупват с вещи. Той не е по украсяването, но все пак обича да създавам тази празнична обстановка вкъщи.
Пускам любимата ми касетка с коледна музика. Посъбрала е прах и това ми напомня за миналата година и как традицията неизбежно се повтаря, а през януари всичко чинно се прибира до следващия декември.
Макар че невинаги е било така. Като дете се радвах на историите за Дядо Коледа и подаръците, които магически се наместваха под елхата. После подразбрах някои истини и лека-полека магията започна да се загубва. А като по-голяма вече ясно долавях напрежението между нашите, което незнайно защо се засилваше именно в този период. Непрестанните им караници навръх най-святите дни от годината ме отвратиха от Коледата. Първо чувствах просто напрежение от очакването на дългата почивка, която ще ни събере на едно място и ще доведе до ескалация в отношенията. После напрежението прерасна в чувство на тревожност. Накрая и аз като тях неистово копнеех да пропускаме всичко това. Намразих суетенето, играчките, изкуствените усмивки и подгряващото честитене „И весело посрещане на празниците!“, което ме преследваше от началото на декември.
С времето се превърнах в човек, който не може и не желае да приеме Коледа. Докато един ден съседката ни не дойде у нас. Бях сама и учех за изпити. Тя слезе да ми помогне по статистика – „любимата ми“ висша математика, която изобщо не разбирах. У дома не беше украсено, а оставаха само няколко дни до Коледа.
– Много се бавите с подготовката – подметна.
Аз не схванах и тя додаде:
– С украсата. Вкъщи едва дочакваме да стане декември, за да извадим елхата.
– Аа, това ли? – повдигнах рамене безразлично. – Ние не украсяваме.
– Въобще?
– Не харесваме тези празници.
Тя тактично премълча въпросите, които видимо напираха у нея. Заехме се да разискваме темите за изпита. След няколко часа, когато най-накрая приключихме с уроците и вече я изпращах, София спря на вратата.
– Не ми е работа да се меся, но няма как да не попитам защо не харесваш Коледа?
Въздъхнах тежко.
– Бих могла да го обобщя така – заради родителите ми и техните непрестанни караници.
Тя се замисли за момент.
– Съвсем нормални неща между двама души. Особено след дълъг брак, какъвто е на вашите.
– Да, но това винаги се засилва по празниците. Нашите буквално ме принудиха да намразя скапаната Коледа.
София постави длан върху ръката ми и се усмихна топло.
– Един ден и ти ще имаш деца. Помисли си какво искаш да им предадеш. Дали ненавистта ти към празника, или магията, която го съпътства? Изборът е твой.
Тръгна да си ходи, а аз се облегнах на вратата, загледана в нея. Накрая се обърна още веднъж:
– Весело посрещане, мила! Не забравяй, че всичко зависи от теб.
Заради нейната помощ взех изпитите с отличен. В началото на новата година отидох да ѝ благодаря, но мъжът ѝ ми сподели, че е болна и не е удобно да вляза. След две седмици се качих отново до горния етаж. Тогава никой не ми отвори и по-късно разбрах от майка ми, че София е в болница. Исках да я посетя, но мама каза, че не бива, защото е в тежко състояние. В края на януари София си беше отишла, а с нея и някаква част от мен. Онази, която не понасяше Коледа. Заветът ѝ към мен на прага на входната врата обаче остана завинаги в сърцето ми.
Така лека-полека открих своя път обратно към празника. Някак намерих стимул да харесвам Коледа. А години по-късно си пожелах детето ми да бъде запленено от снежния месец и аз да бъда неговия учител в това.