Бях на единайсет, когато научих, че Мила, съседското дете, е била осиновена. Дочух го в разговор между мама и татко – един от онези разговори, когато изреченията помежду им ставаха все по-тихи и глъхнеха из апартамента. В такива моменти детето с пълна увереност разбира, че се обсъждат въпроси от голяма важност и задължително отива да подслушва. Както и направих.
– Ще тръгнат приказки. Не искам Белс да знае, че Мила е осиновена – каза мама, приведена над масата. Напрегнато въртеше пръстена около безименния си пръст.
– Но тя ще узнае. Неизбежно е. Както за случилото се с Мила, така и за всичко останало. Въпрос на време е.
– Не съм готова – сопна се мама.
– Ти никога не си готова. И аз не съм готов, но знаеш какво ни бяха посъветвали – колкото по-рано, толкова по-добре.
Мама свали пръстена и го остави на дървената маса.
– А толкова ли ще е лошо никога да не разбере?
Стори ми се, че татко се ядоса. Вероятно се канеше да ѝ се разкрещи, когато аз се появих иззад вратата.
– Какво не искате да разбирам?
Двамата видимо се стъписаха. На мига излязоха от ролите си на съпрузи и влязоха в тези на родители. Промяната бе осезаема и се почувствах все едно разиграват театър пред мен.
– Нищо важно, миличка – започна мама. – С баща ти си говорим неща за големи.
– И аз съм вече голяма – казах важно.
Тя въздъхна. Лицето на татко се беше зачервило и сякаш си налагаше да се успокои преди да заговори наново. След като видяха, че няма да оставя темата току-така, мама първа се окопити.
– Не искаме да си променяш мнението за Мила, това е всичко.
– Че защо ми е да го променям?
Думата „осиновена“ кънтеше между четирите стени, а аз не можех напълно да схвана смисъла ѝ. Естествено, не желаех да си проличи. Затова изпъчих гърди и зачаках отговора на мама.
– Защото това е нещо тайно.
Мълчах и се преструвах, че разбирам. Приближих се с няколко крачки към тях. Бяха светнали висящата лампа над масата, но ъглите на помещението тънеха в мрак. Светлината около тях беше мека и топла и винаги ме беше карала да свързвам кухнята с хубави моменти. Но за пореден път си дадох сметка, че тук се обсъждаха и други теми – понякога не толкова приятни и весели, и че кухнята притежаваше и тъмен образ, който аз изобщо не познавах.
– Случва се понякога детето да бъде изоставено от родителите си – поде татко под строгия взор на мама. – Това не бива да те плаши. Тези неща ги има в живота, и ето че за Мила са се намерили прекрасни родители, които да я осиновят и да се погрижат за нея. Да ѝ дадат покрив над главата, храна на масата и най-вече любов.
Мама го наблюдаваше изпитателно, сякаш следеше да не изпусне някоя дума в повече, за което да му се нахвърли и да го накара да замълчи. След като той не допълни друго, тя отмести втренчения си поглед към мен. Аз гледах ту нея, ту него. Все още не схващах съвсем, но те очакваха конкретна реакция от мен. Затова измърморих единственото, за което се сетих.
– Ако е изоставена, къде са сега нейните истински майка и баща?
Тук родителите ми се спогледаха особено.
– Понякога биологичните майки и татковци отиват на небето и затова се налага да дойдат нови такива и да помогнат – поде татко несигурно.
– Умират ли? – попитах.
– Понякога – допълни мама. – Понякога има други причини да ги няма.
– Какви?
Тя отново въздъхна, защото аз бях в онази фаза с въпросите и нямаше да ги оставя на мира, докато не установя какво точно се случва.
– Например да не могат да се грижат за детето, да го изоставят.
Незнайно защо това предизвика особени емоции в мен.
– Да го изоставят? Като на боклука?
– Не, разбира се – допълни мама. – Оставят ги на определени места, на които има и други изоставени деца.
В съзнанието ми изникна картинка с дерящи се, захвърлени бебета. Неволно извиках:
– Това е несправедливо! – Думата беше още нова за мен и ми достави странно удоволствие да я използвам, все едно съм по-голяма. – Защо е оставена? Не е била добро бебе ли?
Мама вече тотално се обърка, изправи се и се насочи към мивката с мръсните съдове. Татко я съпроводи с поглед, след което се обърна към мен и физиономията му поомекна. Махна ми с ръка да се приближа, но аз не можех да помръдна. Бях като закована.
– Няма лоши бебета, миличка. Но е възможно да има лоши родители. А тези на Мила просто не са могли да се грижат за нея. Затова са дали шанс на други по-добри да я осиновят.
Една сълза се спусна по бузата ми.
– Тя знае ли? – прошепнах.
Татко вдигна рамене.
– Дано никога да не разбере! – казах и се затичах към детската стая.
Сълзите заливаха лицето ми. Молех се час по-скоро да забравя тази история и да изтрия картинката със самотните бебета, захвърлени от своите родители. Това беше най-гадното нещо, което бях чувала някога.
И ето така сега всичко се връща наново и ме засмуква в ужасяващ водовъртеж – хола на Маркъс, спомените ми, прогарящите думи от разгънатия лист пред мен. Сертификат за осиновяване на Изабела Бърд от Вера и Итън Бърд на 23 декември 2000 година в град Вечерница.
Сякаш този лист се е реел през цялото време някъде из подсъзнанието ми, а аз не съм искала или могла да го видя. Сякаш всичките ми въпроси изведнъж намериха своите лутащи се отговори.
Защо не приличах повече на родителите си?
Защо те бяха по-възрастни от майките и татковците на другите деца?
Защо колкото и да ме обичаха, не спирах да усещам тази проклета празнина отвътре?
Винаги са били с мен – въпросите, съмнението, притеснението, старателно потиснати от съзнателната ми част. И винаги ме бяха карали да се чувствам ужасно зле, щом преодоляваха бариерата и се появяваха съвсем близо до повърхността. Караха ме да се мразя и ненавиждам. Защото вместо да съм благодарна, че имам такива прекрасни родители, аз се разкъсвах в съмнения…
Изправям се толкова рязко, че удрям коляното си в стъклената масичка. Не усещам болката. Поглеждам към Маркъс, без да го виждам. Той като че ли е нащрек – готов е да ме утеши или да ме догони, ако се затичам. Готов е и просто да мълчи, за да ми осигури необходимото време.
Осиновена.
Думата се е освободила от оковите, носи се из въздуха. Като че постоянно е циркулирала в пространството около мен.
Осиновена?
Повтарям я още веднъж и я оставям да залепне в съзнанието ми. Да се вкорени в почвата му и да избуи като грозен бурен, който завинаги ще вирее там.
Осиновена!
Казвам си я наум още веднъж и си се представям като едно от онези бебета, изхвърлени на боклука. После в някакъв момент мама и татко са дошли да ме спасят. Взели са ме, грижили са се за мен и са ме обичали, но в крайна сметка умишлено са скрили всичко това от мен.
Ритвам масата. Това е единственото, което успявам да сторя. Тя се преобръща върху Маркъс и отгоре му се изсипват пепелникът с фасове и чашата с вода. След това изхвърчам навън. Чувам стъпките му подире ми и изкрещявам едва:
– Сама! Искам да съм САМА!